Суперкомандос
Шрифт:
Докато стигна до Лизниград, над Бей Сити вече изгряваше хладна синя зора и след отминалия дъжд всичко лъщеше като влажна оръжейна стомана. Стоях в сянката на колоните и оглеждах улицата за следи от движение. Изпитвах необходимото чувство, но не беше лесно да го поддържам в студените лъчи на новия ден. Главата ми бучеше от бързото усвояване на данни, а нейде в дъното на съзнанието ми витаеше Джими де Сото като неспокоен домашен дух.
„Къде отиваш, Так?“
„Да нанеса няколко удара.“
„Хендрикс“ не бе успял да открие никакви данни за клиниката, където ме разпитваха. От обещанието на Дийк към монголеца
От „Скришното място на Джери“.
В това отношение „Хендрикс“ се оказа по-полезен. След кратък дуел с някаква долнопробна предпазна система той изложи върху екрана в стаята ми всички тайни на клуба. Архитектурен план, охраняващ персонал, разписания и смени. Усвоих всичко това за секунди, тласкан от тлеещата ярост след разпита. Когато небето в прозореца зад мен почна да избледнява, аз прибрах немекса и филипса в кобурите, прикрепих тебитския нож и тръгнах да разпитвам на свой ред.
На идване към хотела не видях преследвача си, нямаше го и когато излязох. Късметлия.
„Скришното място на Джери“ преди разсъмване.
Евтината еротична мистика, лепнеща нощем около заведението, бе напълно изчезнала. Избледнялата неонова реклама и холографското изображение изглеждаха нелепо прикачени към зданието като безвкусна брошка върху стара рокля. Мрачно погледнах танцуващото момиче, все още в плен на чашата, и си помислих за Луиз по прякор Анемона, инквизирана до смърт, от която не можеше да се завърне заради религията си.
„Направи го лично.“
Немексът се озова в ръката ми като взето решение. Докато крачех към клуба, аз махнах предпазителя и металното щракване отекна звънко в тихия утринен въздух.
Когато наближих, роботът над входа се размърда и вдигна пипала насреща ми.
— Затворено е, приятел — каза синтетичният глас.
Вдигнах немекса и прострелях черепната кутия на робота. Стените й сигурно биха спрели куршуми от по-дребен калибър, но немексът я пръсна на парчета. Бликна фойерверк от искри и синтетичният глас премина в писък. Пипалата се разтресоха спазматично, после увиснаха. Над центъра им се вдигна пушек.
Предпазливо избутах настрани с пистолета едно от висящите пипала, прекрачих напред и видях как Майло се задава нагоре да види какъв е този шум. Когато ме видя, очите му се разшириха.
— Ти. Какво…
Прострелях го в гърлото. Той размаха ръце, търкулна се надолу по стъпалата и докато опитваше да се изправи, аз го прострелях още веднъж, този път в лицето. Започнах да слизам към него. Втори бияч изникна в сенките под мен, хвърли слисан поглед към трупа на Майло и посегна да грабне грамадния бластер, висящ на колана му. Надупчих го два пъти още преди да докосне оръжието.
В подножието на стъпалата спрях, измъкнах филипса с лява ръка и постоях мълчаливо, изчаквайки ехото от стрелбата да заглъхне в ушите ми. Познатата ритмична музика продължаваше да гърми, но немексът имаше мощен глас. Отляво пулсираха червените светлини на коридора за кабините, отдясно видях холограма на паяжина, отрупана с всевъзможни лули и бутилки. Върху черната врата зад нея
Голям скъперник беше тоя Джери.
Напрегнах неврохимията и се ослушах. Чух как в коридора отляво тихичко се отвори една от кабините, после някой бавно почна да плъзга крака по пода с погрешното убеждение, че така вдига по-малко шум. Продължавайки да гледам вратата на бара отдясно, аз протегнах филипса зад левия ъгъл и без да поглеждам, изпратих безшумен дъжд от куршуми в мътното червено сияние. Изстрелите звучаха като тихи въздишки на разлюлени от вятъра клони. Раздаде се задавено пъшкане, издрънча изтървано оръжие и нечие тяло тежко рухна на пода.
Вратата на бара остана затворена.
Подадох глава иззад ъгъла и в ивиците червена светлина, хвърляни от въртящите се лампи, видях на пода набита жена в бойна униформа. С едната ръка се държеше за хълбока, с другата драскаше към изтървания пистолет. Бързо прекрачих напред и ритнах оръжието, после коленичих до нея. Сигурно имах няколко попадения; видях по краката й тъмни петна, а ризата бе подгизнала от кръв. Притиснах дулото на филипса към челото й.
— За Джери ли работиш?
Тя кимна и бялото на очите й проблесна около ирисите.
— Един шанс. Къде е той?
— В бара — изсъска през зъби тя, опитвайки да устои на болката. — Ъглова маса в дъното.
Кимнах, станах и внимателно се прицелих между очите.
— Чакай…
Филипсът въздъхна.
„Удар.“
Бях прекрачил в холографската паяжина и посягах към вратата на бара, когато тя се отвори и насреща ми изникна Дийк. Той нямаше дори толкова време, колкото Майло, за да реагира на срещата с призрак. Кимнах му съвсем леко, после оставих яростта да изригне и го прострелях на височината на кръста едновременно с немекса и филипса. Разтърсван от куршумите, той залитна назад през вратата, а аз го последвах, продължавайки да стрелям.
Широката сумрачна зала бе осветена само от няколко лампи в ъглите и лампичките по ръба на пустия подиум за танцьорките. Край едната стена иззад бара струеше прохладно синкаво сияние, сякаш оттам започваше стълба към рая. Лавиците бяха отрупани с богат избор от лули, бутилки и спринцовки. Разпоредителят на това ангелско съкровище зърна как Дийк залита назад, притиснал с длани надупчените си черва, и посегна под бара с неземна бързина.
Чух дрънченето на строшено стъкло, завъртях немекса и го приковах върху изложените съблазни като импровизирано разпятие. Той увисна така за миг в удивително елегантна поза, после се завъртя, впи пръсти в лавиците и повлече надолу подир себе си лавина от шишета. Дийк също падна, все още опитвайки да се движи, а някакъв смътен, едър силует отскочи от подиума, хвърли се напред и опита да измъкне оръжие. Оставих немекса да сочи към бара — нямах време да го завъртя и да се прицеля. Стрелях от бедро с филипса. Силуетът изпъхтя, залитна, пусна пистолета и се свлече до подиума. Лявата ми ръка се вдигна, изпъна се и куршумът в главата го отметна назад върху платформата.