Суперкомандос
Шрифт:
— Е, при кого отиваме?
Жената ме погледна кисело.
— При човек, дето може да провери дали дрънкаш врели-некипели. А лично аз смятам, че след това ще те върнем тук за разглобяване.
— Когато всичко свърши — казах спокойно аз, — може би ще убедя някой от нашите екипи да те навести. По-точно да навести истинския ти носител. Сигурно ще искат да ти благодарят за подкрепата.
С тих шум бластерът излетя от кобура и се озова под брадата ми. Почти не видях как стана. Току-що презаредените ми сетива реагираха безкрайно
— Не смей да ме заплашваш, боклук — тихо каза тя. — Онези тъпаци се стреснаха, защото са закотвени на място и мислят, че имаш силата да ги потопиш. Това не се отнася до мен. Разбра ли?
Извъртях очи към нея, доколкото бе възможно с бластера под брадата ми.
— Разбрах.
— Добре — изсъска тя и прибра бластера. — Ако се споразумееш с Рей, ще застана на опашка да се извиня, както всички останали. Но дотогава си поредният досадник, дето сам си проси да му изтрием приставката.
С бърза крачка тръгнахме по коридори, които се опитах да запомня, и попаднахме в асансьор като онзи, който ме бе доставил в клиниката. Отново преброих етажите и когато излязохме на паркинга, неволно стрелнах очи към вратата, където бе изчезнала Луиз. Спомените ми за мъченията бяха мъгливи — обучението на емисарите завоалира преживяванията, за да се избегнат травми — но макар че за мен периодът продължи два дни, всъщност всичко бе траяло десетина минути. Вероятно бях престоял в клиниката час или най-много два. Може би тялото на Луиз още чакаше скалпела зад онази врата, а съзнанието й все още бе непокътнато в приставката.
— Качвай се в колата — нареди лаконично моята спътничка.
Този път ме возеха в по-голяма, елегантна машина, напомняща донякъде лимузината на Банкрофт. В кабината отпред вече седеше униформен шофьор с бръсната глава и баркод на работодателя над лявото ухо. По улиците на Бей Сити бях виждал доста такива и се чудех защо приемат да им слагат такива знаци. На Харлановия свят никой, освен военните не би позволил да го видят с баркод. Там все още помнят робията от епохата на Заселването.
До вратата на купето стоеше втори мъж, стиснал небрежно грозен на вид автомат. Той също беше с бръснат череп и баркод. Огледах го внимателно, докато влизах в колата. Синтетичната жена се приведе да поговори с шофьора и аз напрегнах неврохимията да ги подслушам.
— … глава в облаците. Искам да стигна там преди полунощ.
— Няма проблеми. Тази вечер крайбрежното движение е спокойно и…
В този момент единият от санитарите затръшна вратата и при максимално напрегнат слух дрънченето едва не ми спука тъпанчетата. Когато жената и автоматчикът отвориха другата врата и седнаха до мен, аз седях мълчаливо и опитвах да се опомня.
— Затвори очи — каза жената и извади копринената ми кърпа. — Ще ти завържа очите за няколко минути. Ако те пуснем, тукашните приятели не искат да знаеш къде да ги търсиш.
Погледнах
— Така или иначе, стъклата изглеждат поляризирани.
— Да, но знае ли някой колко добра неврохимия имаш? Сега кротувай.
Тя сръчно върза кърпата и я придърпа нагоре-надолу, за да закрие както трябва очите ми. Облегнах се назад.
— Само за две-три минути. Кротувай и не се мъчи да надничаш. Ще ти кажа кога да я свалиш.
Колата излетя и вероятно излезе навън, защото чух трополенето на дъждовни капки по корпуса. От тапицерията се вдигаше лек мирис на кожа, който бе за предпочитане пред миризмата на изпражнения. Седалката автоматично се нагоди към очертанията на тялото ми. Явно се издигах в йерархията.
„Само временно, мой човек.“
Леко се усмихнах, когато гласът на Джими прокънтя в черепа ми. Имаше право. Две неща бяха ясни за човека, при когото отивахме. Той не искаше да дойде в клиниката, не искаше дори да припари до нея. Това говореше за солидна репутация и власт — власт да се добере до другопланетни данни. Не след дълго щяха да разберат, че Емисарският корпус е празна заплаха, а много скоро след това щях да бъда мъртъв. Наистина мъртъв.
„Значи се налага да действаме, приятел.“
„Благодаря, Джими.“
След няколко минути жената ми каза да сваля кърпата. Вместо това вдигнах превръзката на челото си. Онзи с автомата се изхили. Погледнах го любопитно.
— Нещо смешно ли има?
— Да — каза жената, без да откъсва поглед от градските светлини зад прозореца. — Приличаш на скапан идиот.
— Не и там, откъдето идвам.
Тя извърна глава и ме огледа със съжаление.
— Не си там, откъдето идваш. На Земята си. Опитай да се държиш като местен жител.
Огледах ги един по един — автоматчикът все още ухилен, жената с любезно-презрителна физиономия — после свих рамене и вдигнах ръце да развържа кърпата. Жената отново се загледа към градските светлини, които чезнеха под нас. Дъждът като че бе спрял.
От височината на слепоочията си замахнах жестоко наляво и надясно. Левият ми юмрук улучи автоматчика в слепоочието с такава сила, че костта се строши и той рухна настрани с глухо пъшкане. Изобщо не разбра какво го е сполетяло. Ръката ми все още се движеше.
Синтетичната жена реагира светкавично, вероятно по-бързо, отколкото можех да нанеса удара, само че бе изтълкувала погрешно намеренията ми. Вдигна ръка да отбие и да защити лицето си, а аз вече посягах надолу. Ръката ми сграбчи бластера, щракна предпазителя и натисна спусъка. Огнен лъч избухна надолу и значителна част от десния й крак се разпадна на ивици влажна плът, преди вградената предпазна система да изключи заряда. Тя нададе вой, по-скоро от ярост, отколкото от болка, а аз вдигнах цевта нагоре и пуснах нов лъч диагонално през тялото. Бластерът издълба широка бразда през нея и през седалката. В кабината избухна облак от кръв.