Суперкомандос
Шрифт:
— Бас държа, че не сте очаквали — промърморих аз.
— Не желаем да се замесваме в проблеми, които не ни засягат.
— Вече се замесихте. Отвлякохте и измъчвахте емисар. Имате ли представа какво ви чака? Пълно унищожение. Приставките ви отиват за старо желязо. Корпусът ще ви изтреби до крак. Първо вас. После роднините, после деловите партньори, после техните роднини и накрая всеки, който им се изпречи. Когато свършат, от вас няма да остане и спомен. Никой не се закача безнаказано с Корпуса. Ще ви изкоренят.
Това бе колосален блъф. С Корпуса нямах никакви
— Доколкото знам — тихо каза жената, — на Емисарския корпус е забранено да действа на Земята без мандат от ООН. Може би и вие има какво да загубите от едно разгласяване.
Спомних си думите на Уму Прескот: „Публична тайна е, че мистър Банкрофт има неофициално влияние в Съда на ООН“, и веднага отбих удара.
— Може би вие ще искате да изясните този въпрос в съда срещу Лорънс Банкрофт и ООН — заявих аз и скръстих ръце.
Жената замислено се загледа в мен. Вятърът развяваше косата ми и с него долиташе далечен отзвук от градския шум. Накрая тя каза:
— Разбирате, че можем да изтрием приставката ви, а носителя да унищожим безследно. Просто няма да има какво да открият.
— Ще ви намерят — казах аз с онази увереност, която дава наличието на зрънце истина в лъжата. — Никой не може да се скрие от Корпуса. Каквото и да правите, ще ви намерят. Единствената ви надежда е да опитате да се споразумеете.
— За какво? — глухо попита тя.
В частицата от секунда преди да проговоря, мозъкът ми заработи бясно, отмервайки наклонението и силата на всяка подбрана сричка. Това бе възможност за бягство. Друг шанс нямаше да имам.
— По Западното крайбрежие действа биопиратска организация, прехвърляща крадени военни системи — изрекох аз предпазливо. — Прикриват се в заведения като онова на Джери.
— И за това са викнали емисарите? — презрително се нацупи жената. — Заради някакви си биопирати? Я стига, Райкър. Дотам ли ти стига фантазията?
— Не съм Райкър — отсякох аз. — Действам в този носител под прикритие. Вижте, донякъде имате право. В деветдесет процента от случаите тия истории не ни засягат. Корпусът не е създаден, за да се занимава с престъпност на толкова ниско ниво. Но онези хора посегнаха на неща, които не бива да пипат. Дипломатически биопрограми за бързо реагиране. Не биваше дори да знаят за тях. Някой здравата се ядоса — някой в Президиума на ООН — и повикаха нас.
Жената се намръщи.
— И какво ще е споразумението?
— За начало — да ме освободите и никому нито дума. Нека го наречем професионално недоразумение. А след това ще ми осигурите канали. Ще споделите някои сведения. В клиника на черно като вашата се чуват доста неща. Може да открия полезна информация.
— Както вече казах, не желаем да се замесваме.
Отблъснах се от парапета, излъчвайки умерена доза ярост.
— Не се ебавай с мен, приятел. Вече се замесихте. Искаш или не, отхапал си голям залък от нещо, дето не те засяга, и сега или ще гълташ, или ще плюеш. Кое избираш?
Мълчание. Морският
— Ще го обсъдим — каза жената.
Нещо се случи със слънчевите отблясъци по водата. Хвърлих поглед отвъд рамото на жената и видях как блясъкът се отдели от водата и плъзна нагоре в небето, ставайки все по-силен. Самото небе избеля като от ядрен взрив, ръбовете на кораба сякаш потънаха в морска мъгла. Жената срещу мен също изчезна в сивата пелена. Стана съвсем тихо.
Вдигнах ръка да докосна мъглата, където свършваха параметрите на света и движението бе плавно като в забавен кадър. От тишината долетя тихо съскане като звук на ситен ръмеж. Връхчетата на пръстите ми станаха прозрачни, после бели като минаретата на града. Загубих способността да се движа и белотата плъзна нагоре по ръката ми. Престанах да дишам, сърцето ми спря да бие. Аз…
Не съществувах.
14.
Отново се събудих и този път усетих по кожата си грубо изтръпване, също като усещането в ръцете, след като си ги изплакнал с разтворител или силен спирт, само че разпростряно по цялото тяло. То бързо отслабна, докато съзнанието ми привикваше с новата нервна система. Усетих хладния полъх на климатик. Бях гол. Вдигнах лявата ръка и докоснах белега под окото си.
Бяха ме върнали.
Таванът над мен беше бял, с вградени мощни прожектори. Надигнах се на лакти и хвърлих поглед наоколо. Усетих нова хладна вълна, този път отвътре, когато разбрах, че се намирам в операционна зала. В отсрещния край имаше хирургическа платформа от полирана стомана с улеи за кръвта, а над нея висеше киберхирург като паяк със свити крака. Никоя от системите не действаше, но на малък екран върху стената и на монитора до мен примигваше думата „готовност“. Приведох глава към екрана и видях по него да се повтаря списък с планираните задачи. Бяха програмирали киберхирурга да ме разглоби на части.
Тъкмо ставах, когато вратата на залата се отвори рязко и влезе синтетичната жена, следвана от двама санитари. В ръцете си носеше вързоп, а квантовият бластер висеше на бедрото й.
— Дрехи. — Тя начумерено ми подхвърли вързопа. — Обличай се.
Единият от санитарите леко докосна ръката й.
— Процедурата изисква…
— Да, бе — изсумтя презрително жената. — Какво, ще ни съди ли? Ако смяташ, че тук не можете да се справите с едно просто вадене и презареждане, може би трябва да посъветвам Рей да си прехвърлим бизнеса другаде.
— Той няма предвид презареждането — подхвърлих аз, докато обувах панталоните. — Иска да провери за травми от разпита.
— Кой те пита?
Свих рамене.
— Както речеш. Къде отиваме?
— Да поговорим с някого — лаконично отвърна тя и отново се обърна към санитарите. — Ако е онзи, за когото се представя, не може и дума да става за травма. А ако не е, така или иначе пак ще се върне тук.
Аз продължих обличането колкото се може по-спокойно. Значи все още не бях извън огъня. Спортната риза и якето бяха наред, но копринената кърпа бе изчезнала, което страшно ме ядоса. Бях я купил само преди няколко часа. Часовника също го нямаше. Реших да не се заяждам. Закопчах лепките на ботушите и се изправих.