Суперкомандос
Шрифт:
— Ами, госпожо… от опит знам, че колкото повече огнева мощ носиш, толкова по-яко биеш.
Редиците замърмориха одобрително. Вирджиния Видаура изчака шума да стихне.
— Така е — каза тя и вдигна по един квантов пистолет в двете си ръце. — Това… устройство наистина бие в известен смисъл. Моля, елате и го вземете.
Джими се поколеба, но после мина отпред и взе оръжието. Вирджиния Видаура отстъпи назад и свали униформеното си яке. С работния гащеризон без ръкави изглеждаше крехка и много уязвима.
— Както виждате — изрече високо тя, — оръжието е нагласено на пробна стрелба. Ако ме улучите, ще получа
Джими явно се изненада, но вдигна пистолета да провери настройката, после отпусна ръка и погледна жената пред себе си.
— По ваш сигнал — повтори тя.
— Сега — изрева той.
Беше почти невъзможно да различим какво стана. Още докато изричаше думата, Джими завъртя пистолета нагоре и като опитен стрелец натисна спусъка преди цевта да застане хоризонтално. Из въздуха се разнесе характерният гневен пукот на квантово оръжие. Лъчът бликна напред. Но Вирджиния Видаура вече не беше там. Бе успяла някак да прецени до съвършенство ъгъла на изстрела и да отскочи от него. Сетне като по вълшебство преодоля половината разстояние помежду им и якето в дясната й ръка оживя. Обви се около цевта на пистолета и дръпна оръжието настрани. Преди Джими да осъзнае какво става, Вирджиния Видаура изникна до него, изби пистолета от ръката му, препъна го и леко отпусна ръба на дланта си върху носа на противника.
Мигът се разтегли, сетне изведнъж отлетя. До мен някой сви устни и тихо подсвирна. Вирджиния Видаура леко кимна към звука, после скочи на крака и помогна на Джими да се изправи.
— Оръжието е инструмент — повтори тя малко задъхано. — Инструмент за убийство и унищожение. А като емисари понякога ще ви се налага да убивате и унищожавате. Тогава ще си изберете необходимите инструменти. Но запомнете слабостта на оръжията. Те са само придатък — вие сте онези, които убиват и унищожават. Вие сте главното, с тях или без тях.
Докато обличаше якето с ескимоски мотиви, човекът отново зърна очите си в огледалото. Лицето, което го гледаше отсреща, беше безизразно като на андроида в „Ларкин и Грийн“. За миг той се вгледа спокойно в него, после вдигна ръка да разтрие белега над лявото око.
Огледах се за последен път от глава до пети и излязох от стаята. По нервите ми се разля внезапната хладна вълна на възстановения самоконтрол. На слизане с асансьора застанах гърбом към огледалото и се усмихнах насила.
„Разпадам се, Вирджиния.“
„Дишай“, отвърна тя. „Мърдай. Овладей се.“
И ние излязохме на улицата. Докато прекрачвах навън, „Хендрикс“ любезно ми пожела приятна вечер, а на отсрещния тротоар моят преследвач изникна от някаква чайна и небрежно пое паралелен курс. Отминах две-три пресечки, като привиквах към вечерта, и се чудех дали да не му проваля задачата. Отиваше си един сравнително слънчев ден и в небето почти нямаше облаци, но все още беше хладно. Според картата, която поисках от „Хендрикс“, Лизниград се намираше на цели двайсетина пресечки в южна посока. На следващия ъгъл спрях, махнах с ръка на едно такси от въздушната транзитна линия и докато се качвах, видях преследвача да прави същото.
Започваше да ми досажда.
Таксито зави на
— Добре дошли в таксиметровата осведомителна служба — изрече приятен женски глас. — Свързахте се с централната база данни. Моля, уточнете каква информация желаете да получите.
— Има ли опасни райони в Лизниград?
— Районът, наричан с това име, се смята за опасен като цяло — отговори гласът. — Но нашата служба гарантира доставяне на клиенти до всяка точка в пределите на Бей Сити и…
— Да, да. Можете ли да ми дадете справка за улиците с най-голям брой престъпления в района на Лизниград?
Настана кратка пауза.
— През миналата година в квартала между Деветнайсета улица, Мисури и Уисконсин са регистрирани петдесет и три случая на органично увреждане. Сто седемдесет и седем ареста за притежаване на забранени химически вещества, сто двайсет и два за леки органични увреждания, двеста и…
— Добре. На какво разстояние се намира този квартал от заведението на Джери, „Марипоса“ и „Сан Бруно“?
— По права линия разстоянието е около километър.
— Имате ли карта?
Върху таблото се появи разграфена карта с имената на улиците. Беше отбелязано дори къде е заведението на Джери. Проучих я набързо.
— Добре. Свалете ме там. На ъгъла на Мисури и Деветнайсета улица.
— Според нашия устав за обслужване на клиентите имам задължението да ви предупредя, че не е желателно да слизате там.
Облегнах се назад и усетих как по лицето ми отново се появява усмивка — този път съвсем истинска.
— Благодаря.
Без повече възражения таксито ме свали на ъгъла на Мисури и Деветнайсета улица. На слизане аз хвърлих поглед наоколо и пак се усмихнах. Машината се бе изразила много меко, когато каза, че не е желателно да слизам тук.
За разлика от пустите улици, по които снощи гоних монголеца, тази част на Лизниград бе оживена и в сравнение с нейните обитатели клиентелата на Джери изглеждаше едва ли не благопристойна. Докато плащах на таксито, десетина глави се завъртяха да ме огледат и нито една не беше съвсем човешка. Почти усещах как очи, снабдени с механични фотоувеличители, наблюдават какви пари вадя и виждат банкнотите в призрачно зелен цвят; как ноздри с разширен обонятелен спектър тръпнат от мириса на хотелския шампоан; как цялата тълпа улавя в уличните си радари сигнала за богатство като рибен пасаж върху капитанския екран на риболовен кораб.
Второто такси се спускаше по спирала зад мен. Само на десетина метра ме мамеше тясна, неосветена уличка. Едва прекрачих в нея, и първите местни жители предприеха хода си.
— Хей, турист, търсиш ли нещо?
Бяха трима. Водеше ги гол до кръста гигант, висок около два метра и половина, по чиито ръце и гърди се издуваха толкова много мускули, че присаждането им сигурно бе осигурило на някоя клиника работа за цяла година. Под кожата имаше червени илуминиеви татуировки, тъй че гърдите му приличаха на жарава от гаснещ огън, а изпод панталона нагоре по корема му се извиваше кобра с глава като на полов член. Спокойно отпуснатите ръце завършваха с остри нокти. По лицето му се кръстосваха белези от идиотските боеве, които беше изгубил, а към едното му око бе прикрепен евтин увеличителен обектив. Гласът му обаче звучеше удивително меко и тъжно.