Суперкомандос
Шрифт:
— Повтори.
— Искам още. Искам те.
Тя сложи длан върху гърдите ми, блъсна ме назад и се наведе над мен. Отново растях към почти пълна ерекция. Тя промени ритъма на движенията — сега бяха ту резки, ту бавни.
— На запад — прошепна тя, — на около пет часа полет с кола, има остров. Мой е. Никой не ходи там, има петдесет километра забранена зона, патрулирана от сателити, но е много красиво. Изградих там комплекс с клонингова банка и устройства за презареждане. — Гласът й отново стана насечен. — Понякога съживявам клонингите. Мои копия. За да си играя. Разбираш ли какво ти предлагам?
Издадох неясен звук.
Тя се приведе напред и докосна гърдите ми с връхчетата на своите.
— Какво каза?
— Колко време? — едва избъбрих аз през свиването и отпускането на коремните ми мускули, през мъглата от плътски усещания на „Сливане Девет“. — Колко ще трае поканата за този увеселителен парк?
Усмивката й бе като олицетворение на разврата.
— Веселба без ограничения.
— Но само за ограничен период от време, нали?
Тя поклати глава.
— Не, не ме разбираш. Онова място е мое. Островът, морето наоколо, всичко. Мое. Мога да те държа там колкото искаш. Докато ти омръзне.
— Може да не е много скоро.
— Не. — Тя поклати глава някак печално и сведе очи. — Скоро ще е.
Подвижната й хватка около пениса ми леко отслабна. Аз изстенах, сграбчих ръката и я заставих отново да се раздвижи. Това сякаш я възпламени и тя заработи сериозно, ту по-бързо, ту по-бавно, като се привеждаше, за да ме погали с гърди или да допълни ласката с докосване на езика. Чувството ми за време отлетя и изчезна, на негово място се появи безконечно усещане, устремено нагоре, мъчително бавно, все нагоре към някакъв връх, за който чувах собствения си глас да умолява нейде далече.
Когато оргазмът започна да наближава, аз смътно усетих чрез връзката помежду ни, че тя потапя пръсти в себе си и разтрива с неудържимо желание, нямащо нищо общо с пресметливите й манипулации преди малко. Настроена от емпатина, Мириам достигна върха няколко секунди преди мен и когато започнах да свършвам, тя грубо размаза собствените си сокове по лицето ми и по гърчещото се тяло.
Изключих.
Когато се опомних много по-късно, отминалият ефект на „Сливане Девет“ ме притискаше като оловна тежест, а тя бе изчезнала като видение от трескав сън.
11.
Когато нямаш приятели, а жената, с която си спал снощи, те е оставила с размътена глава, без да каже нито дума, възможностите са доста ограничени. На младини излизах да търся побоища по улиците на Нова Пеща. Така няколко души попаднаха в болница (не бях между тях), а аз привлякох внимание и станах чирак в една от големите банди на Харлановия свят. По-късно усъвършенствах този начин на развлечение, като постъпих при военните; биех се с определена цел и разполагах с най-съвършени оръжия, но усещането си остана все тъй мизерно. Изненадах се, и то с право — когато ме вербуваха за армията, онези от бюрото питаха за какво ли не, но ги интересуваше само едно: колко пъти и с кого съм се бил.
Подир време си избрах по-кротки начини за борба с лошото настроение. След като четирийсет минути плуване в подземния басейн на „Хендрикс“ не успяха да прогонят нито копнежа за компанията на онази мръсница Мириам Банкрофт, нито последиците от „Сливане Девет“, аз предприех единственото, което можех да сторя в момента. Поръчах на хотела да ми достави хапчета против главоболие и отидох да пазарувам.
Когато най-сетне излязох на улицата, всекидневието в Бей Сити вече течеше с пълна пара и търговската зона гъмжеше от пешеходци. Няколко минути постоях отстрани, после се гмурнах в навалицата и започнах да зяпам витрините.
На пазаруване ме научи една руса жена, сержант от морската пехота с невероятното име Серенити Карлайл. Преди това неизменно използвах системата „купувай и бягай“. Определяш целта си, влизаш, получаваш я и излизаш. Ако няма каквото търсиш, оттегляш се с достойнство. През краткия ни съвместен живот Серенити ме отучи от тази система и ми обясни своите консуматорски възгледи.
— Виж какво — каза ми веднъж тя в едно кафене в Милспорт. — Пазаруването — имам предвид истинското, реалното пазаруване — би изчезнало още преди векове, ако не им харесваше.
— На кого?
— На хората. На обществото. — Тя нетърпеливо махна с ръка. — На всички. Отдавна имат тази възможност. Поръчки по пощата, виртуални супермаркети, автоматични дебитни системи. Можело е да стане, но не е станало. Какво ти говори това?
Бях на двайсет и две, редник от морската пехота, минал през уличните банди в Нова Пеща, тъй че не ми говореше нищо. Карлайл забеляза безизразната ми физиономия и въздъхна.
— Говори ти, че хората обичат да пазаруват. Че това задоволява вродената им потребност от придобиване на генетично ниво. Нещо, което сме наследили от първобитните ловци-събирачи. О, има и автоматизирано пазаруване за основни домашни стоки, механични системи за разпределение на храна за най-бедните. Но има и огромно изобилие от търговски центрове и специализирани пазари за хранителни стоки и занаятчийски произведения, където хората трябва да ходят лично. А защо ще го правят, ако не им харесва?
Аз свих рамене с младежка небрежност.
— Пазаруването е междуличностно отношение, упражняване на способностите за взимане на решения, то задоволява желанието за придобивки, поражда стремежа към нови вещи и събужда инстинкта за разузнаване. Ако се позамислиш, то е безкрайно присъщо на човешкия род, по дяволите. Трябва да го обикнеш, Так. Разбираш ли, с машина на въздушна възглавница можеш да минаваш от остров на остров, без изобщо да се намокриш. Но това не премахва дълбоката наслада от плуването, нали? Научи се да пазаруваш добре, Так. Бъди гъвкав. Наслаждавай се на неочакваното.
Днес не можеше и дума да става за наслаждение, но се постарах да бъда гъвкав, както ме учеше някога Серенити Карлайл. Бях тръгнал да търся подплатено водонепроницаемо яке, но накрая влязох в един магазин заради чифт универсални туристически обувки.
След обувките дойдоха широки черни панталони и плътна спортна риза с ензимни закопчалки от кръста до стегнатата яка. Бях виждал стотици варианти на този модел по улиците на Бей Сити. Повърхностно напрежение. Щеше да ми свърши работа. След кратко мъчително колебание добавих предизвикателна кърпа от червена коприна за връзване през челото според бандитската мода на Нова Пеща. Не беше най-добрият начин да се слея с околната среда, но донякъде успокояваше бунтовното раздразнение, което накипяваше в мен от вчера. Захвърлих летния костюм в една кофа за боклук заедно с обувките.