Суперкомандос

Морган Ричард

— Знаете ли какво е „Сливане Девет“? — попита тя с леко колебание.

— Емпатин?

Името само изплува нейде от дълбините на паметта ми. На Харлановия свят познавах група отлично въоръжени бандити, приятели на Вирджиния Видаура. Сините бръмбарчета, така се наричаха. Преди удар не пропускаха да вземат „Сливане Девет“. Разправяха, че това ги сплотявало в истински екип. Пълни откачалки.

— Да, емпатин. По-точно производни на емпатина, подсилени със сатирон и гедин. Този носител… — Тя плъзна разперена длан по извивките на тялото си. — Най-модерна биохимична технология от лабораториите „Накамура“. Аз отделям „Сливане Девет“, когато… съм възбудена. Има го в потта, в слюнката, в путката

ми, мистър Ковач.

Когато пристъпи напред, шалът се плъзна от раменете й и падна на пода. Свлече се меко около краката й, а тя продължи към мен.

Е, от една страна стои Ален Мариот, почтен и силен в безбройните си сензофилмови въплъщения; от другата страна е истинският живот. В истинския живот има неща, които не отказваш, каквото и да ти струва това.

Пресрещнах я в средата на стаята. „Сливане Девет“ вече се носеше из въздуха, в аромата на нейното тяло и в изпаренията от дишането й. Вдъхнах дълбоко и усетих как механичните спусъци се задействат като изпънати струни в долната част на корема ми. Чашата ми изчезна, зарязана някъде, а ръката, която я държеше, прилепна върху изпъкналата гръд на Мириам Банкрофт. Тя придърпа главата ми с длани и отново открих „Сливане Девет“ в бисерчетата пот из дълбокия прорез на деколтето. Задърпах ръба на трикото, освободих гърдите изпод него, плъзнах устни по тях и открих едното връхче.

Чух я как ахна с широко отворена уста и знаех, че емпатинът прониква в мозъка ми, разбужда заспали телепатични инстинкти и разпраща пипала към мощния ореол от възбуда, който излъчваше тази жена. Знаех също така, че тя навярно започва да усеща вкуса на собствената си гръд в устата ми. Веднъж задействано, опиянението от емпатина ставаше като тенис топка в напрегнат двубой, набираше сила с всеки отскок от единия противник към другия, докато сливането достигне неописуем връх.

Мириам Банкрофт започна да стене. Свлякохме се на пода и аз се раздвижих между гърдите й, разтривах лице в гъвкавата им съпротива. Нейните ръце ме опипваха жадно, впиваха леко нокти в бедрата ми и изпънатия до болка член. Трескаво се борехме с дрехите си, устните ни трепереха от желание да докоснат чуждото тяло и когато смъкнахме всичко, килимът под нас сякаш плъзна безброй горещи нишки по кожата ни. Извъртях се над нея и наболата ми брада леко застърга по нейния гладък, еластичен корем, а устата ми оставяше влажни кръгли отпечатъци по пътя си надолу. Сетне дойде плътният, солен вкус, когато езикът ми плъзна по гънките на срамните устни, попивайки „Сливане Девет“ заедно с нейните сокове, след това се върна да заиграе по мъничката издатина на клитора. Нейде безкрайно далече пенисът ми пулсираше в ръката й. Меки устни обгърнаха главата му и засмукаха нежно.

Взаимно преплетена, възбудата ни нарастваше бързо, в безпогрешен синхрон, и смесените сигнали на „Сливане Девет“ се замъгляваха, докато престанах да чувствам разлика между непоносимата обтегнатост на члена, обгърнат от нейните пръсти, и натиска на моя език, потънал нейде невероятно дълбоко в нея. Бедрата й стискаха главата ми като клещи. Чувах глухо пъхтене, но нямах представа от чие гърло излита. Границата помежду ни се стопи сред взаимното претоварване на сетивата, напрежението се трупаше слой върху слой, връх над връх, и сетне изведнъж тя се разсмя на топлите, солени пръски по лицето и пръстите й, а аз бях стиснат между нейните гърчещи се бедра, докато в същото време нейната лична лавина я отнасяше надалече.

За известно време настана тръпнещо успокоение, в което най-лекото помръдване, плъзгането на плът върху плът пораждаше и у двама ни стенещи гърчове. После, може би заради дългото време, прекарано от моя носител в резервоара, или пък заради изплувалите спомени как

Анемона се притиска към стъклото в биокабината, пенисът ми трепна и започна отново да се втвърдява. Мириам Банкрофт го побутна с нос, плъзна език по дължината му и наоколо, облизвайки лепкавото покритие, докато той се изпъна гладък и твърд покрай бузата й, после се извъртя и ме яхна. Посягайки назад за равновесие и опора, тя бавно слезе надолу и с тих, топъл стон се наниза върху него. Приведе се над мен с полюшващи се гърди, а аз изпънах гръбнак и алчно засмуках тия бягащи бели кълба. Ръцете ми се надигнаха да сграбчат бедрата й там, където ме обгръщаха от двете страни.

После дойде движението.

Втория път актът трая по-дълго и емпатинът му придаваше не толкова сексуален, колкото естетичен дух. Като се ръководеше по сигналите, които долавяше от сетивата ми, Мириам Банкрофт подхвана бавно въртеливо движение, докато аз гледах с абстрактно сладострастие нейния обтегнат корем и изпъчените й гърди. Неизвестно защо, „Хендрикс“ излъчи от ъглите на стаята музика с бавен, тежък ритъм, а по тавана заиграха безредно винени и пурпурни светлинки. Когато светлинките се извъртяха и като падащи звезди затанцуваха по телата ни, аз почувствах как умът ми се преобръща с тях и сетивата ми губят яснота. Оставаха само въртящите се бедра на Мириам Банкрофт над мен и откъслечни видения на тялото и лицето й, обгърнати в цветни светлини. Когато свърших, сякаш избухна далечна експлозия, която нямаше нищо общо нито с тресящата се жена над мен, нито с носителя ми.

По-късно, докато лежахме един до друг и с разсеяни движения се тласкахме към нови, вече по-слаби тръпки, тя попита:

— Какво мислиш за мен?

Погледнах покрай тялото си към онова, което вършеше ръката й. Изкашлях се.

— Това да не е въпрос с повишена трудност?

Тя отвърна със същия дрезгав, гърлен смях, който бях харесал в картографската зала на Слънчевия дом.

— Не, просто искам да знам.

— Нима те интересува?

Не го казах грубо и „Сливане Девет“ някак смекчи думите ми.

— Мислиш си, че това е да бъдеш Мат? — От нейната уста думата прозвуча странно, сякаш не говореше за себе си. — Мислиш си, че пет пари не даваме за младите?

— Не знам — откровено отвърнах аз. — Чувал съм и такива мнения. Щом живееш триста години, възгледите ти неминуемо се променят.

— Да, променят се. — Тя тихичко ахна, докато пръстите ми проникваха в нея. — Да, точно така. Но човек не спира да се интересува от другите. Виждаш как всичко прелита край теб. Искаш само едно — да посегнеш, да сграбчиш, да стиснеш нещо, да спреш цялото това движение. Да спреш водовъртежа.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Е, какво мислиш за мен?

Наведох се над нея и погледнах младото женско тяло, в което живееше, изящните черти на лицето и безкрайно старите очи. Все още бях замаян от „Сливане Девет“ и не можех да открия в нея нито един дефект. Тя бе най-красивото нещо в целия ми живот. Прекратих борбата за обективност и наведох глава, за да я целуна по гърдите.

— Мириам Банкрофт, ти си вълшебна гледка и охотно бих дал душата си, за да те притежавам.

Тя се изкиска тихо.

— Питам сериозно. Харесваш ли ме?

— Що за въпрос…

— Сериозно питам.

Думите проникнаха мощно в мен — и то не само заради емпатина. Овладях се донякъде и я погледнах в очите.

— Да — отвърнах простичко аз. — Харесвам те.

Гласът й стана още по-гърлен и глух.

— Харесва ли ти това, което правихме?

— Да, харесва ми.

— Искаш ли още?

— Да, искам още.

Тя се надигна и седна срещу мен. Движенията на пръстите й около члена ми станаха по-резки, по-настоятелни. Гласът й също загрубя.