Суперкомандос
Шрифт:
— Имате посети…
— Да, чух. — За момент се запитах дали изкуственият разум не би се засегнал от тона ми. — Коя е и къде се намира?
— Представи се с името Мириам Банкрофт. Проверката в градските архиви потвърди самоличността на носителя. Разреших й да изчака във вашата стая, тъй като не носи оръжие, а вие не оставихте ценни вещи. Не е докоснала нищо, освен барчето за напитки.
Усетих, че се ядосвам, затова забих поглед в една малка вдлъбнатина върху металната врата и положих усилие да си възвърна спокойствието.
— Интересно. За всички гости
— Мириам Банкрофт е съпруга на Лорънс Банкрофт — изрече хотелът с нескрит упрек. — Който от своя страна плаща стаята ви. При дадените обстоятелства сметнах за най-разумно да не създавам излишни търкания.
Вдигнах очи към тавана на асансьора.
— Проверяваш ли ме?
— Проверката е част от договора, по който работя. Всяка събрана информация е поверителна, освен ако бъде изискана със съдебно решение според директива 231.4 на ООН.
— Тъй значи? И какво още знаеш?
— Лейтенант Такеши Лев Ковач — каза хотелът. — Известен също така с прозвищата Лев Мамбата, Посичащата ръка, Ледокопа, роден в Нова Пеща, Харланов свят, на 35 май 187 година по колониалното летоброене. Постъпил в Протекторатските сили на ООН на 11 септември 204 година, избран за Емисарския корпус на 31 юни 211 при стандартно проучване на персонала…
— Добре, добре.
Тайничко се изненадах колко дълбоко е стигнал изкуственият интелект. Досиетата на повечето хора пресекват веднага щом следата тръгне към друга планета. Междузвездните връзки са скъпи. Освен ако „Хендрикс“ бе проникнал незаконно в досиетата на надзирателя Съливан. Сетих се, че Ортега споменаваше нещо за полицейското досие на хотела. Какви ли престъпления можеше да извърши един изкуствен разум?
— Освен това ми хрумна, че мисис Банкрофт вероятно е тук във връзка със смъртта на съпруга й, която разследвате. Реших, че ще желаете да разговаряте с нея колкото се може по-скоро, а тя не бе склонна да чака във фоайето.
Въздъхнах и отдръпнах длан от бутона.
— Да, бас държа, че не е била склонна.
Тя седеше на перваза, държеше коктейлна чаша с много лед вътре и гледаше светлините на уличното движение. В тъмната стая светеше само мекото сияние на сервизния люк и трицветната неонова рамка на барчето. Това ми стигаше, за да забележа, че е облечена с работни панталони, нещо като шал и плътно прилепнало трико. Когато влязох, тя не извърна глава, затова тръгнах през стаята към зрителното й поле.
— Хотелът ми съобщи, че сте тук — казах аз. — За в случай, че се питате как тъй носителят ми не се е гътнал от смайване.
Тя вдигна глава към мен и отметна кичур коса от лицето си.
— Слабичко изпълнение, мистър Ковач. Трябва ли да ръкопляскам?
Свих рамене.
— Можеше поне да благодарите за питието.
За момент тя замислено се вгледа в ръба на чашата, после пак вдигна очи.
— Благодаря за питието.
— Няма защо.
Отидох до барчето и огледах бутилките вътре. Шише с петнайсетгодишно малцово уиски привлече вниманието ми. Отворих го, подуших гърлото на бутилката и избрах чаша. Без да откъсвам очи от ръцете си, докато
— Отдавна ли ме чакате?
— Около час. Уму Прескот ми каза, че сте в Лизниград, затова предположих, че ще се забавите. Имахте ли неприятности?
Задържах в устата си първата глътка уиски, усетих я как парна отвътре разранените ми устни и побързах да преглътна. Неволно се намръщих.
— Откъде ви хрумна, мисис Банкрофт?
Тя елегантно размаха ръка.
— Просто така си помислих. Не ви ли се говори за това?
— Не особено.
Отпуснах се върху една грамадна възглавница на пода край леглото и отдалече забих поглед в Мириам Банкрофт. Настана тишина. Светлината отвън я огряваше изотзад и лицето й тънеше в сянка. Наблюдавах неясния блясък, идващ може би от лявото й око. След малко тя се размърда и в чашата звъннаха бучки лед.
— Добре. — Тя се изкашля тихо. — За какво ви се говори?
Вдигнах чашата си към нея.
— Като начало кажете защо сте тук.
— Искам да знам докъде стигнахте.
— За отчет можеше да изчакате и до утре сутрин. Преди да изляза, ще го представя на Уму Прескот. Хайде, стига, мисис Банкрофт. Късно е. Не сте чак толкова глупава.
Тя трепна и за момент ми се стори, че ще си тръгне. Но тя хвана чашата с две ръце, приведе глава над нея, сякаш търсеше вдъхновение, и след дълго мълчание пак ме погледна.
— Искам да спрете.
Изчаках думите да попият в сенчестата стая.
— Защо?
Видях лека усмивка по нейните устни и ги чух как се разтвориха с тихичък звук.
— А защо не?
— Ами… — Аз отпих нова глътка и плъзнах алкохола по разранените устни, за да усмиря хормоните си. — Първо, заради съпруга ви. Той недвусмислено подчерта, че едно бягство ще е вредно за здравето ми. Освен това става дума за сто хиляди долара. И после… е, после навлизаме в по-теоретичната област на неща като обещания и дадена дума. А откровено казано, отгоре на всичко съм любопитен.
— Сто хиляди не са чак толкова много пари — предпазливо изрече тя. — А Протекторатът е голям. Мога да ви дам парите. Да ви намеря място, където Лорънс никога няма да ви открие.
— Да. Значи остават честната дума и любопитството.
Тя опря чашата върху коленете си и се приведе над нея.
— Хайде да не се преструваме, мистър Ковач. Лорънс не ви нае, той просто ви домъкна насила. Натрапи ви сделка, която не сте в състояние да отхвърлите. Никой не може да каже, че имате дълг към него.
— И все пак съм любопитен.
— Може би ще успея да задоволя любопитството ви — каза тя.
Отпих още една глътка.
— Тъй значи? Вие ли убихте съпруга си, мисис Банкрофт?
Тя раздразнено тръсна глава.
— Не говоря за вашите детективски игри. Вие сте… любопитен и за други неща, нали?
Погледнах я над ръба на чашата.
— Моля?
Мириам Банкрофт се спусна от перваза и опря бедра в него. Остави чашата подчертано внимателно и се подпря назад на ръце, тъй че раменете й се повдигнаха. Това раздвижи гърдите й под тънкото трико и промени формата им.