Суперкомандос

Морган Ричард

Ортега се появи до мен — отначало като бледа скица с молив, само тръпнещи линии и светлосенки. Пред погледа ми по нея пробягаха пастелни цветове и движенията й станаха по-определени. Тя се обръщаше да ми каже нещо, посягайки към джоба на якето си. Изчаках, докато приключи финалната настройка на цветовете. Ортега извади пакет цигари.

— Ще запалиш ли?

— Не, благодаря. Аз…

Но, разбира се, беше глупаво да се тревожа за здравето на виртуалния си образ. Взех пакета и изтръсках една цигара. Ортега щракна бензиновата си запалка и първото парване на дима в дробовете ми бе същинско блаженство.

Вдигнах очи към геометричните шарки в небето.

— Стандартен ли е декорът?

— В общи линии да. — Ортега се

загледа в далечината с присвити очи. — Само дето изображението е малко по-ясно. Сигурно Мики иска да покаже на какво е способен.

Кадмин изникна от другата страна на масата. Още преди виртуалната програма да го оцвети напълно, той ни забеляза и скръсти ръце. Не пролича дали появата ми го е стреснала, както се надявах.

— Пак ли, лейтенант? — попита той, когато програмата довърши образа му. — Знаете, че има нормативи на ООН за максималната продължителност на виртуалните разпити.

— Точно така и все още сме много далеч от норматива — каза Ортега. — Защо не седнеш, Кадмин?

— Не, благодаря.

— Казах да седнеш, мръснико!

В гласа й внезапно звънна стоманена нотка. Сякаш по магия образът на Кадмин примигна и се озова седнал зад масата. За миг по лицето му се изписа ярост, но изражението веднага изчезна и той иронично отпусна ръце.

— Права сте, така е много по-удобно. Няма ли и вие да седнете?

Настанихме се по нормалния начин и аз използвах момента, за да огледам Кадмин. За пръв път виждах нещо подобно.

Пред мен седеше Кърпения човек.

Повечето виртуални системи пресъздават представата, която имаш за себе си, при което стандартни контролни програми имат грижата да отстранят фантазиите и самозаблудите. Обикновено аз излизам малко по-висок и с по-тясно лице. В случая обаче системата сякаш бе сглобила мозайка от спомените на Кадмин за безброй различни носители. Срещал бях такива изображения като случайни дефекти, но по правило хората свикват бързо с носителя си и този образ засенчва предишните. В края на краищата всички живеем в реалния свят.

Човекът пред мен бе различен. Имаше телосложение на северен европеец, с около трийсет сантиметра по-висок от мен, но лицето влизаше в пълно противоречие с тялото. Отгоре започваше по африкански с широко абаносово чело. Черният цвят обаче свършваше под очите като маска и долната половина се делеше от двете страни на носа — медночервено отляво и мъртвешки бледо отдясно. Носът беше едновременно орлов и месест, добре наместен между горната и долната половина на лицето, но двете части на устата не си пасваха и от това устните изглеждаха странно изкривени. Дългата, права черна коса бе заресана като грива назад от негърското чело с бяло петно от едната страна. Неподвижно отпуснатите ръце върху масата имаха нокти като онези на гиганта от Лизниград, но пръстите бяха дълги и гъвкави. Върху мощния мускулест торс стърчаха нелепо едри женски гърди. Сред черната кожа на лицето грееха изненадващи бледозелени очи. Кадмин се бе откъснал от общоприетите представи за реалния свят. В древността би станал шаман; днес вековете технологично развитие го превръщаха в нещо повече. Електронен демон, зъл дух, който се спотайва в изменения въглерод и изскача оттам само за да придобие плът и да върши злодеяния.

От него би излязъл чудесен емисар.

— Предполагам, че е излишно да се представям — казах аз тихо.

Кадмин се усмихна, разкривайки ситни зъби и деликатен изострен език.

— Ако сте приятел на лейтенанта, можете да правите тук каквото си искате. Само на лошите хора им кастрят образа.

— Познаваш ли този мъж, Кадмин? — попита Ортега.

— Надявате се на признание, лейтенант? — Кадмин отметна глава и се разсмя звънко. — О, колко примитивно! Този мъж? Или може би тази жена? Или… да, дори куче може да бъде тренирано да каже няколко думи. С подходящи транквиланти, разбира се. Иначе горките животни буквално се побъркват в чуждия образ. Но тъй или

иначе, може дори да е куче. Седим си като три фигури, изваяни от електронна суграшица сред бурята на разликите, а вие говорите като в евтин сапунен сериал. Ограничен кръгозор, лейтенант, ограничен кръгозор. Къде е гласът, който казваше, че измененият въглерод ще ни освободи от оковите на плътта? Къде е мечтата да се превърнем в ангели?

— Ти ми кажи, Кадмин. Нали имаш толкова богат опит. — Ортега говореше разсеяно. В ръката й изникна дълга хартиена лента с компютърна разпечатка и тя се загледа в текста. — Сводник, изнудвач на триадите, виртуален инквизитор в корпоративните войни. Все качествена работа. Аз съм някакво тъпо ченге, дето не вижда по-далеч от носа си.

— Няма да се карам с вас тук, лейтенант.

— Тук пише, че преди доста време си бил нает от „Мериткон“ да пропъдиш марсианските търсачи на археологически ценности от регистрираните им терени. По своя инициатива си избил и семействата им. Чиста работа. — Ортега захвърли разпечатката и тя изчезна в небитието. — Спипахме те на местопрестъплението, Кадмин. Дигитален запис от хотелската система за наблюдение, доказателства за двойно зареждане, разполагаме и с двете приставки. Изтриването не ти мърда. А дори адвокатите да успеят някак да докажат машинна грешка, слънцето сигурно вече ще е червено джудже, докато те пуснат от хранилището.

Кадмин се усмихна.

— Тогава защо сте тук?

— Кой те изпрати? — тихо попитах аз.

— Кучето говори!

„Вълк ли чувам да вие в самотно братство с неуправляемите звезди, или е само робската важност в лая на куче? Колко хилядолетия трябва да изстискваш и мачкаш гордостта на единия, за да превърнеш другия в свое оръдие?“

Вдъхнах дим и кимнах. Както повечето харланити, знаех наизуст почти цялата стихосбирка на Квел „Поеми и други измишльотини“. Преподаваха я в училище вместо нейните по-сериозни политически произведения, които все още се смятат твърде радикални, за да бъдат поднасяни на деца. Преводът не беше кой знае колко добър, но предаваше най-същественото. Повече ме впечатли фактът, че човек от друга планета може да цитира толкова слабо известна творба.

Довърших последния стих:

„Ала как да измерим пътя от дух до дух и в кого да дирим вината?“

— Вина ли дойдохте да дирите, мистър Ковач?

— Между другото.

— Какво разочарование.

— Друго ли очаквахте?

— Не. — Кадмин пак се усмихна. — Очакването е нашата първа грешка. Исках да кажа какво разочарование за вас.

— Може би.

Той тръсна глава.

— Категорично. От мен няма да чуете имена. Ако търсите вина, ще се наложи да я поема аз.

— Много великодушно, но навярно помните какво казва Квел за лакеите.

— „Убивай ги попътно, но брой куршумите, защото има по-важни мишени.“ — Кадмин се изкиска гърлено. — Нима ме заплашвате в наблюдавана полицейска среда?

— Не. Просто изяснявам нещата. — Аз тръснах пепелта от цигарата и видях как се разпадна на облаче искри, преди да достигне пода. — Някой ви дърпа конците; него смятам да очистя. Вие сте нищо. Не бих си направил труда дори да ви заплюя.

Кадмин отметна глава. Трептящите линии в небето се разтърсиха и ги проряза тъмна ивица като мълния, нарисувана от кубист. Движението се отрази в мътно лъщящата метална маса и за миг сякаш докосна ръцете му. Когато Кадмин ме погледна отново, в очите му блестеше странна светлина.