Суперкомандос

Морган Ричард

— Умно.

— Да, умно.

Тръбата свърши и излязохме на ветровитата палуба. Около нас покривите на два от товарните трюмове се издигаха на височина до кръста като грамадни стоманени пришки върху кожата на кораба. По-нататък мостикът се издигаше безцелно в небето, сякаш напълно откъснат от палубата, където стояхме. Нищо не помръдваше, само веригите на един товарен кран се полюшваха леко от вятъра.

— Последния път, когато дойдох тук — каза Ортега, повишавайки глас през воя на вятъра, — някакъв тъп репортер от Световната мрежа беше опитал да се вмъкне на боя за титлата с имплантирани записващи

системи. Хвърлили го в залива. След като измъкнали системите с клещи.

— Много мило.

— Нали ти казах, изискано място.

— Поласкан съм, лейтенант. Просто не знам как да отговоря.

Дрезгавият глас идваше от ръждивите високоговорители, закрепени на двуметрови стълбове покрай перилата. Ръката ми сграбчи дръжката на немекса, а очите ми минаха на периферен режим с болезнена бързина. Ортега едва доловимо поклати глава и погледна нагоре към мостика. После двамата с инстинктивен синхрон огледахме цялата надстройка в противоположни направления. Въпреки напрежението усетих приятна топла тръпка от тази неочаквана симетрия.

— Не, не. Насам — каза металният глас, този път откъм кърмата.

Веригите на един от кърмовите товарни кранове се раздвижиха с глухо дрънчене и започнаха да изтеглят нещо от отворения люк пред мостика. Продължавах да стискам немекса. Над нас слънцето надникна през разкъсаните облаци.

Веригата завършваше с масивна желязна кука, върху която стоеше говорещият. В едната ръка стискаше праисторически микрофон, с другата се придържаше за веригата. В пълен контраст с обстановката беше облечен със строг сив костюм, който плющеше от вятъра. Накланяше се назад от веригата под опасен ъгъл, а косата му лъщеше в оскъдните слънчеви лъчи. Присвих очи, за да се уверя. Синтетично тяло. Евтин синт.

Кранът се завъртя над изпъкналия капак на трюма. Синтът пъргаво скочи и ни огледа отвисоко.

— Илайас Райкър — каза той и гласът му прозвуча все тъй дрезгаво, както по високоговорителите. Много калпави гласни струни. Синтът поклати глава. — Мислехме си, че няма повече да ви видим. Колко къса памет има съдебната система.

— Касапин? — Ортега засенчи очите си с длан. — Ти ли си?

Синтът леко се поклони и прибра микрофона в джоба си. После тръгна да слиза по наклона на капака.

— Емси Касапина, на вашите услуги, дами и господа полицаи. В какво ще благоволите да ни обвините днес?

Аз мълчах. Явно се полагаше да познавам тоя касапин, а в момента нямах достатъчно информация. Спомних си какво ми бе казала Ортега и вторачих в идващия синт безизразен поглед с надеждата, че това е в стила на Райкър.

Синтът стигна до края на капака и скочи долу. Отблизо видях, че не само гласните му струни са калпави. Тялото бе толкова далече от онова на Треп, че едва ли заслужаваха едно и също название. За момент се зачудих дали не е някаква антика. Грубата черна коса лъщеше като емайлирана, лицето беше от отпусната силикоплът, бледосините ириси стояха като изрисувани насред очите. Тялото изглеждаше солидно, дори прекалено солидно, а в ръцете имаше нещо нередно — приличаха по-скоро на змии, отколкото на крайници. Китките бяха съвършено гладки, без нито една бръчка. Синтът разпери длан, сякаш ни я предлагаше за инспекция.

— Е? — кротко попита той.

Ортега побърза да отвлече

вниманието от мен.

— Рутинна проверка, Касапин. Има няколко бомбени заплахи за срещата тази вечер. Наминахме да погледнем.

Касапина се разсмя отсечено.

— Само не казвайте, че ви е грижа за нас.

— Казах ти вече, рутинна проверка — отвърна спокойно Ортега.

— Добре де, идвайте, щом е тъй. — Синтът въздъхна и кимна към мен. — Какво става с него? Да не са му изтрили способността да говори в хранилището?

Последвахме го към кърмата на кораба и минахме покрай дълбоката пропаст, разкрита от дръпнатия капак на най-задния трюм. Надникнах надолу и зърнах кръгъл бял ринг, заобиколен от четирите страни със стъпаловидно разположени метални и пластмасови седалки. Отгоре висяха гроздове осветителни тела, но никъде не се виждаха характерните сферични форми на предавателите за мрежата. Коленичил в средата на ринга, някакъв човек рисуваше по тепиха ръчно. Когато минахме покрай него, той вдигна глава.

— Тематична украса — каза Касапина, виждайки накъде гледам. — Надпис на арабски. През този сезон тема на битките са полицейските акции на Протектората. Тази вечер е ред на Шария. Мъченици от „Десницата на Аллаха“ срещу протекторатски пехотинци. Ръкопашен бой с ножове. Максимална дължина на остриетата — десет сантиметра.

— С други думи кървава баня — подхвърли Ортега.

Синтът сви рамене.

— Каквото иска публиката, за това си плаща. Доколкото знам, с десетсантиметров нож може да се нанесе смъртоносна рана. Просто е много трудно. Истинско изпитание на уменията, тъй разправят. Насам, моля.

По тясно метално мостче навлязохме във вътрешността на кораба. Стъпките ни кънтяха в затвореното пространство наоколо.

— Първо арените, предполагам — провикна се Касапина през ехото.

— Не, първо да видим резервоарите — предложи Ортега.

— Тъй ли? — Трудно бе да преценя тона на долнопробния синтетичен глас, но в думите на Касапина като че прозвуча насмешка. — Сигурни ли сте, че търсите точно бомба, лейтенант? Според мен арената е най-очевидното място за…

— Имаш ли нещо за криене, Касапин?

Синтът се завъртя за момент и ме погледна изпитателно.

— Съвършено нищо, детектив Райкър. Добре, значи резервоарите. Между другото, приветствам включването ви в разговора. Студено ли беше в хранилището? Вие, естествено, едва ли сте очаквали някога да попаднете там.

— Стига толкова — намеси се Ортега. — Просто ни води при резервоарите, а приказките си ги запази за довечера.

— Разбира се, разбира се. Ние винаги се стремим да си сътрудничим с органите на реда. Като законно регистрирана…

— Знам, знам. — Ортега уморено махна с ръка. — Просто ни заведи при скапаните резервоари.

Аз отново се задоволих със застрашителен поглед.

Потеглихме към резервоарите с раздрънкано електромагнитно влакче, което минаваше от едната страна на корпуса през още два преоборудвани товарни трюма със същите рингове и седалки, само че покрити с найлонови листове. Накрая слязохме и минахме през стандартна система за почистване с ултразвук. Беше доста по-мръсно, отколкото в „Сайка Сек“. Но когато тежката врата от масивно желязо се разтвори навън, зад нея блесна безупречно бяла зала.