Суперкомандос
Шрифт:
— Поддържаме си репутацията — каза безгрижно Касапина. — Публиката много харесва грубите, оголени железарии, но зад кулисите… — Той размаха ръка към лъскавата апаратура. — Е, няма как да направиш омлет без малко масло по тигана.
Предният трюм беше огромен и студен, осветлението зловещо, техниката агресивно масивна. Докато сумрачният мавзолей на Банкрофт в „Сайка Сек“ нашепваше тихичко за богатство и лукс, а залата за презареждане в хранилището на Бей Сити надаваше вопли за минимално субсидиране на минимално заслужили субекти, складът за тела на „Панамска роза“ бе като яростен рев на груба сила.
Имах чувството, че съм влязъл в Андрическата катедрала в Нова Пеща.
Касапина спря до централния монитор, обърна се и разпери ръце почти като носителя в резервоара.
— Откъде бихте искали да започнете? Предполагам, че сте донесли модерна апаратура за търсене на бомби.
Ортега не му обърна внимание. Направи още две-три крачки към резервоара и вдигна поглед в снопа зеленикава светлина, падаща през стъклото.
— Това ли е едната отрепка за довечера? — попита тя.
Касапина изсумтя.
— За да не бъда многословен като вас — да. Бих искал да разберете разликата между това тук и онази стока, която продават в жалките магазинчета по крайбрежието.
— Аз също бих искала — отвърна Ортега, без да откъсва очи от тялото. — Щом е тъй, откъде го набавихте?
— Откъде да знам? — Касапина демонстративно вторачи поглед в пластмасовите нокти на дясната си ръка. — Е, имаме някъде фактура, ако трябва непременно да проверите. А така, на око, бих казал, че е от „Нипон Органикс“ или от някоя тихоокеанска групировка. Има ли значение?
Пристъпих до стената и се вгледах в плаващия носител. Строен, мургав и издръжлив на вид, с деликатно скосени японски очи над високите скули и дълга, права черна коса, която се рееше като сноп водорасли из течността на резервоара. Изящен, гъвкав, с дълги ръце на художник и мускули за скоростен бой. Тяло на технологичен нинджа — тяло, за каквото мечтаех на петнайсет години през унилите дъждовни дни в Нова Пеща. Донякъде напомняше носителя, който ми бяха дали за войната на Шария. Онзи носител, в който се запознах със Сара.
Сякаш гледах през стъклото самия себе си. Онова „аз“, което се изгражда нейде в намотките на паметта, впила корени в далечното детство. Изведнъж се почувствах като изгнаник в европейска плът, изхвърлен от другата страна на огледалото.
Касапина застана до мен и потупа стъклото.
— Одобрявате ли, детектив Райкър? — Не отговорих и той продължи: — Сигурен съм, че одобрявате, като знам склонността ви към… схватки. Образците са изключителни. Подсилен корпус, изкуствено отгледани кости със сърцевина от специална сплав, синтетични стави, сухожилия с карбонови нишки, неврохимия „Хумало“…
— Имам си неврохимия — подхвърлих аз,
— Знам я вашата неврохимия, детектив Райкър. — Въпреки калпавия глас долових в тона му тихо, лепкаво задоволство. — Биткодрумът се запозна с данните ви, докато бяхте в хранилището. Имаше идея да ви купим. Тялото, имам предвид. Смятахме, че можем да използваме носителя ви за пародийни схватки. Нагласени, разбира се. И през ум не ни минава да организираме истинска битка между неравностойни противници. Това би било… истинско престъпление. — Касапина помълча театрално. — Но после решихме, че пародийните схватки не са… хм… в духа на заведението. Няма истинско състезание. А жалко. Толкова приятели си създадохте напоследък, че залата щеше да бъде препълнена.
Не го слушах, но усетих, че оскърбява Райкър. Обърнах гръб на стъклото и отправих към Касапина свиреп поглед.
— Отплеснах се — бързо заяви синтът. — Исках да кажа, че в сравнение с тази система вашата неврохимия е като моя глас пред пеенето на Анчана Саломао. Това тук — той отново посочи резервоара — е неврохимия „Хумало“, разработена в „Кейп Нюроникс“ преди по-малко от година. Постижение с едва ли не духовни измерения. Няма мозъчни химически усилватели, няма имплантирани чипове и директни връзки. Системата се изгражда заедно с тялото и реагира пряко на мисълта. Помислете над това, детектив. Никой извън Земята не разполага с нея. Разправят, че ООН обмисля десетгодишно колониално ембарго, макар лично аз да се съмнявам в ефективността на подобни…
— Касапин — обади се нетърпеливо зад него Ортега, — защо още не сте изкарали другия боец?
— Тъкмо го изкарваме, лейтенант.
Касапина размаха ръка към контейнерите отляво. Иззад тях долиташе шум на тежки машини. Надникнах в полумрака и различих голям автоматичен повдигач, който се движеше покрай редицата. Изведнъж той спря и върху него падна лъч насочена светлина. Основните манипулатори се протегнаха и вдигнаха един контейнер от висящата стойка, а по-малки манипулатори откачиха кабелите. След като приключи с отделянето, машината леко отстъпи назад, завъртя се и пое обратно към празния резервоар.
— Системата е напълно автоматизирана — поясни Касапина, макар че и сами виждахме.
Сега забелязах под резервоара три кръгли отвора в редица като предни торпедни дула на междупланетен разрушител. Повдигачът плавно зареди контейнера в средния отвор. Дългият цилиндър плътно прилепна към вътрешната повърхност, видимият му край се завъртя на деветдесет градуса и над него се захлопна стоманен капак. Приключил задачата, повдигачът изключи хидравликата и двигателите му млъкнаха.
Аз гледах резервоара.
Стори ми се, че е минало много време, но навярно не беше повече от минута. В дъното на резервоара се отвори нов люк и нагоре избухна облак сребристи мехурчета. Сред тях изплува и тялото. За момент то остана свито като зародиш и водовъртежите от мехурчетата го подмятаха насам-натам, после ръцете и краката започнаха да се разперват, подръпвани лекичко от тънките проводници, прикрепени към китките и глезените. Този носител имаше по-едри кости и масивни мускули, но подобен цвят на кожата. Костеливото лице с орлов нос плавно се извърна към нас.