Светослав Тертер
Шрифт:
— Юнак — каза той ниско. После се обърна към него: — Ти искаш да служиш под моето знаме?
— Искам.
— Ти си огорчен нещо от твоите българи?
— Да.
— Какво ти сториха?
— Отнеха ми жената… и искаха да ме убият.
— И ти искаш да си отмъстиш?
— Искам.
На хана се допадна тая искреност, що звучеше в думите на Радоила.
— Вашите искаха да те убият, а аз ще те покрия о милост — и ханът му климна да излезе. После се обърна към едного:
— Дайте му една от робините, да се утеши. Такъв юнак не бива да
— Коя? Оная българка, дето я доведе Азатин бей ли, или друга — попита велможата.
— А, оная българка е много хубава. Аз ще я пратя в дар на моя приятел Дигил хана. Нека види какви хубавици има в тая земя, на която аз съм цар.
Велможата излезе.
Ханът се обърна към посланиците:
— Вие кога мислите да си тръгнете?
— След няколко дни.
— Истина, уморени сте. Починете си.
Ханът стана, станаха едновременно и всички други.
Той излезе навън. Мина между шатрите на първенците си и влезе в селото. В една по-добра къща, запазена случайно от пожара, беше се настанил харема му. Там в една стая, постлана със скъпи кавказки килими и кримски седеджета, въз една голяма меча кожа, простряна в дъното й, сега седеше една хубава синеока жена, с руса коса, в богата татарска носия.
Тя беше Елена, законната съпруга на Чоки. До нея, прав, стоеше брат й Светослав.
— Ние имаме още един голям българин, един юнак — каза Чоки, като седна на седеджето.
— Българин? Как го викат? — попита Светослав.
— А, името му не питах. От Търново иде. Ти, деспоте, виж го и разпитай какво става там. От десетина дена нямаме вече никаква вест.
Светослав бързо излезе.
Чоки се обърна към Елена.
— Ти пак имаш сбърчели вежди, гълъбице? Какво има?
— Господарю, какви са тия нови опустошения? — каза сърдито Елена, чиито очи бяха влажни.
— Брат ти пак ти е пуснал муха някаква? — попита недоволен Чоки.
— Ти искаш да станеш цар на една пустиня!
— Войска от вятър не живее, Елено.
— А от дима на пожарите ли живее?
— Остави се, тъй са научени нашите момчета. Не искам да ги сърдя. Когато идем в Търново, всичко ще стане мирно. Аз ще ги повърна назад.
— Да си закарат дома плячката?
Ханът се намуси.
— Казал съм ти: не плачи над чужди гроб. Помни само, че ти си жена на Чоки.
— Не искам тия разорения — каза почервеняла от негодувание Елена.
Ханът я изгледа с високомерна усмивка:
— Когато баща ти те даваше на мен, ти беше по-смирена… Но ти виждаш, че те обичам, и ме душиш. Гледай да ме не разгневиш, защото гневът не гледа нищо.
И той излезе.
II. Радоил у татарите
През това време Светослав се разговаряше навън с Радоила.
Той научи от него всичко онова, което се касаеше до него. Но той учуден разбра, че Радоил нищо не бе чул, нищо не бе узнал в Търново. Но той продължаваше да пита:
— Какво прави бан Балдю?
— Не знам.
— Трябва да ми е много сърдит?
Радоил
— И ти не успя да видиш Смилена?
— Не! — отговори троснато Радоил и облак от скръб мина по челото му.
— Жена ми какво прави? Видя ли я някъде?
— Не.
— Страх ме е да я не оскърбяват — каза Светослав угрижен.
После помисли малко и попита пак:
— Какво говорят за мене в Търново?
По Радоиловото лице се изобрази нетърпение. Той нищо не знаеше, не бе чул, не бе видял, а Светослав го мъчеше с въпроси.
— Аз бях луд човек там — изръмжа той с глух глас.
Светослав скръсти ръце в недоумение.
— А ханът беше любопитен толкова! И нищо няма да му кажа.
Наистина, от десетина дена Светослав никакво известие не бе получил от привържениците си в Търново.
Влезна Азатин бей и обади на Радоиля, че ханът във високото си благоволение му подарява една от робините, която той би си избрал.
— Благодаря на светлия хан, но аз си имам моя жена; поп ни е венчал.
Азатин бей се усмихна съжалително.
— Не гони гълъба из облаците, а вземи яребицата, що е в ръцете ти, юначе.
— Не съм гладен, Азатине.
Азатин бей излезе, а подир малко и Светослав.
Същия ден отредиха Радоилу особен шатър; донесоха му от страна на хана велможско татарско облекло и голямата сабя на прочутия Ивайлов сподвижник Казим бега, убит от Ногая на пирът, в който бе умъртвен и Ивайло. Радоил, макар и неохотно, облече татарските дрехи, защото неговите бяха изпокъсани от драките и сваляни, но с благодарение прие сабята.
Озоваването Радоилово тука бе станало по силата на крайна необходимост. Избягнал като по чудо от ръцете на Годеславовите хора и на нощната стража, той бе се крил няколко дена в Търново. От един верен другар беше узнал, че търсенията из града продължават, а потери навън се щуряха за него. Разгневен за изгарянето на горския си дворец, защото пожарът на Годеславовата гора бе прихванал и горския дворец — и убиването на хората му, Смилец бе определил голяма цена за Радоиловата глава. Радоил се видя в стеснено положение. Остаянето му в България беше опасно; да иде във византийските владения — боеше се да не го предаде императорът на Смилеца, с когото приятелствуваха, или да го затвори в тъмница, както стори с Хранислава. Боеше се сега и при деспот Елтимира да иде, защото строгият Елтимир, зет Смилецов, не би му дал убежище в земята си подир толкова престъпления. Тогава му хрумна мисълта да иде при татарите, при които, както бе разбрал, и Светослав бе отишел. Само там щеше да се чувствува в безопасност. С тяхна помощ той щеше да си отмъсти на Годеслава и да грабне пак жена си, вярвайки сигурно, че тя е сега у баща си. Той повери на другарите си решението си и им даде нужните заповеди. След триденонощно пътуване, което друг би направил за двойно по-дълго време, той стигна в шатъра на Чоки. Имането си бе заровил в планината още преди нощния пожар. Радоил беше вече на служба от три дена.