Светослав Тертер
Шрифт:
— Защо ме вика? — помисли си той и бързо се запъти към нейното жилище.
След малко той излезе и отиде развълнуван право в Радоиловия шатър.
И той с разтреперан глас му съобщи, че се научил от сестра си, че Славка е тука, защото се видяла с нея, и че утре Чоки я изпраща в дар на Дигил хана. Азатин я бил грабнал.
Радоил скокна като наранен лев.
— Къде? Стой за бога! — пошушна му Светослав, като го задържа за ръката. Радоил трепереше.
— Сега? Какво? — попита той
— Чакай тука! — каза той и излезе. Радоил заходи като луд из шатъра. Очите му светеха, налени с кървав огън. Той стискаше с ярост дръжката на голямата си татарска сабя, готов сега да изколи с един замах Чоки и цялата татарска войска. И всеки миг, додето чакаше връщането Светославово, му се чинеше безконечно дълъг. А Светослав се доста забави. Очевидно, трудно беше онова, което готвеше. Най-после той се завърна.
— Уредих работата — каза той, — но тя е свързана с големи премеждия.
— Казвай!
— Кремена, българската слугиня на сестра ми, занесе тайно татарска шапка и джубе на Славка. В това рухо — то е рухото на един от евнусите — Славка ще излезе из вратнята — и ако стражата, що пази на вратнята, не я познае, тя ще може да дойде в тъмнината до твоя шатър.
— А ако я познаят?
— Аз ти казах, че работата е премеждлива.
— Ако докачат тия неверници само един косъм на главата й, аз ще направя чудо: аз ще дам огъня на целия лагер, аз ще убия Чоки, аз ще…
— Не безумствувай — прекъсна го Светослав. — Татарският лагер и Чоки нам са нужни, ти на мен ще направиш зло… и на отечеството си, ако чувствуваш, безумнико, какво е отечество… Но успокой се: аз съм уверен, че Славка ще мине безпрепятствено и ти ще можеш да я спасиш, ако пак тъй безпрепятствено успееш да се изсулиш с нея из обръча на татарските шатри.
— Ще видя кой ще ми попречи…
— Аз не бих те съветвал да бягаш, твоята сила би ми била полезна във войската на хана, но ти сега не си в състояние нищо полезно да сториш при тая си залисия… Върви, спаси поне Славка, ако не можеш за друго да мислиш.
Радоил не слушаше. Той ходеше като обезумял. Внезапно на входа на шатъра се показа един татарин, обвит с широко джубе, с шапка, нахлузена до веждите.
— Кой е тоз? — попита учуден Радоил.
— Не позна ли я? Славка.
В същия миг Славка се хвърли на рамената на мъжа си.
Той я стиска няколко време, сякаш искаше да я задуши. После й каза запъхтян:
— Славке, ела да бягаме!
Но тя сега го изгледа учудено.
— Ти си в татарски дрехи? Какво правиш тука?
— Аз съм на ханска служба.
— Ти за мене направи това?
— Не, аз не знаех, Славке, че ти си била тука… Аз дойдох тука от отчаяние за тебе… Но хай по-скоро да бягаме.
— Остави ме, ти си дошел да служиш на татарите? Ти си продал меча си на християнските врагове? Махни се! Аз нямам мъж! — викаше Славка в негодувание, като отстъпваше от Радоила.
Светослав, ням и мрачен, присъствуваше на тая странна сцена. Той беше покъртен от тоя избух на патриотически гняв у тая болярска дъщеря с проста и здрава българска душа. Нему му даже беше неловко: укорът й въз Радоила падаше и въз него. Но Радоил извика:
— Славке, що думаш? Бягай, утре те откарват далеко към други татари. Ти ще загинеш в татарския плен и аз ще загина подир тебе!
— Махни се, махни се, черни Радоиле!
Тя поиска да излезе. Радоил пламна от ярост.
— Аз няма да те оставя в татарските блудилища, поразенице! Или с мене, или кръвта ти изпих!…
И той извади меча си.
Тогава Светослав се намеси. Той обясни в къси думи на Славка, че опасността, за която й говори Радоил, беше истинска и неминуема и че ако се изпусне тая минута да се спаси, всичко беше изгубено.
Светославовия съвет й подействува.
— Кажи, и ти добър българин ли си? — извика Славка развълнувано на Радоила.
— Заклевам ти се, Славке! Видиш ли тоя меч? Ще изяде на сто татари главите, ще пролея река татарска кръв, само да видиш кой е Радоил!
Славка му подаде ръката си, за да я води. Излязоха и троицата из шатъра. Навън беше тъмна нощ. Недалеко над лагера въздухът бе осветлен от машалите.
Светослав се обърна към Радоила, като му стискаше ръката.
— Радоиле, ти спечели изгубената си обична жена, защото в тоя татарски стан се улучиха верни български сърца. Стресни се сега и бъди истински българин. И когато отечеството те повика на помощ, притечи се на гласа му. А това скоро ще стане. Яви само на болярина Дамяна де си…
Радоил вместо отговор му целуна мълчаливо десницата.
Прости се с него и Славка, затрептяла от радост и страх.
— Добър ви час сега! — и Светослав посочи Радоилу отде да мине, за да не бъде виден. Той му посочи към север.
VI. Бягство и гонитба
Скоро Радоил и Славка оставиха назад шатрите. Шатърът, дето ставаше пиршеството, се белееше на възвишението, осветляван от машалите. Двамата вървяха през пусто поле. Цепта зад лагера беше рядка, защото оттам нищо не застрашаваше в тила войнството. Те успяха да пропъплят невидими през линията й и се озоваха на свободен кър. Радоил държеше за ръка Славка, като да не я изгуби в гъстия мрак. Тя трепереше, но не говореше нищо, а само стискаше с трепет силната ръка на мъжа си. Вървяха, естествено, без път. Далеко някъде светеха зари от пожарите, що изпепеляваха села.