Светослав Тертер

Вазов Иван Минчов

— Оттука мина?

— Тъй, с горката си булка. Сега са в кулата.

— В коя кула?

— Ами на нашия болярин Костадина. Прибра ги боляринът… Скитали се три вечери из планината, в манастири нощували… Ей, де са мислили за такова патило!

— Ами гонят ли ги?

— Кой знай. Разумява се, че ги гонят, като бягат. Богоровите очи лъщяха със зверски огън. Но старецът не забелязваше това. Навън вятърът фучеше. Старецът продължи:

— Боляринът ги скри, ама може ли да

ги държи все в кулата. Ще изпрати царя и царицата във Варна, та с гръцки кораб да отплуват за Цариград.

— Ти какъв си тука, дядо?

— Кмет, синко. Бог да поживи болярина, вярва ни и все ние сме кмет в това село — от години.

— Ти сега дай да ядем, старче — обади се Иван, — па утре ще ни разправиш още.

Кръчмарят сложи трапеза, на която донесе хляб, кромид, сол и бито сирене.

Пътниците насядаха.

— Ако искате вино? — попита старецът.

— Дай вино, но не изветряло — каза Богор.

Старецът отиде да донесе из избата вино. Радоил мълчеше. Той яде сух хляб само, мрачен, уг-лъбен в мислите си. Богор пошушна:

— Изпих му кръвта!

И в очите му засвятка пламък.

— Кому?

— На Смилеца.

Радоил нищо не му каза.

— Ще ми помогнете ли? — попита Богор.

— За какво? — попита Радоил разсеян.

— Да убия Смилеца.

— Ние отиваме по друга работа — продума Радоил. — Татари да убиваме.

— Тогава ние трябва да се разделим утре — каза Богор.

— Ние и така ще се разделим — рече Радоил.

Старецът донесе вино в бъкъла. Вечерята продължаваше мълчаливо. Радоил мислеше за Славка н за татарите, Богор мислеше за Смилеца.

— Жално ми е само, че ще се забавя още ден, два — избъбра Богор, като ядеше съсредоточено, навел се над трапезата.

После внезапно погледна Радоила.

— Защо не ми помогнете?

— Светослав заръча ли това?

— Не.

— Тогава върви си по работата — каза сурово Радоил; — когато трябваше Смилеца да убиваш, ти посегна из засада на Светослава, разбойнико!

— Но той ме накара!

— Кой?

— Смилец.

— Смилец те накара?

— Татаринът Темир ме подкупи, а Темир е Смилецов слуга и изпълняваше заповедта на господаря си.

Радоил скокна.

— Право ли казваш?

— Защо не пита княза? Той щеше да ти обади. И целият народ знае сега това.

Богор разправи подробно всичко. Радоил се обърна към Ивана и Станка:

— Преди да продължим пътя си утре, ще помогнем на Богора.

Иван и Станко одобриха.

— И Темир е с него — забележи Богор.

— Татаринът мен ще оставите… — издума глухо Радоил.

След малко четворицата легнаха на одъра въз една рогозка, що им даде ханджият, и се завиха

с дебелите си връхни дрехи.

Скоро захъркаха.

Вятърът зловещо и страшно бучеше в гъстите гори навън.

XII. Бежанци

В кулата на болярина Костадина Смилец се събуди рано.

Слънцето стреляше през укрепения с железни пречки прозорец златни лучи по потъмнелия зид на стаята, дето нощува бившия венценосец.

Мария бе преспала при Костадиновата жена, а Темир при Костадиновите слуги.

През тия няколкодневни страдания и скитания из планините Смилец се беше много изменил. Пълното му и благо друг път лице беше добило страдалческо изражение; очите му хлътнали и плахи; рамената му приведени напред, сякаш под теготата на нещастията, що го бяха сполетели в такова кратко време.

Вратата се отвори и влезе Костадин.

Той беше висок человек със сурово и диво лице, очевидно загрубял от продължителния живот в тия диви краища.

Той се поклони на Смилеца.

Смилец го погледна въпросително.

— Нещо обезпокоително няма ли?

— Нищо слава богу. Та и кой ще подозре, че сте в тия усойни места?

— Да, Темир добре се досети в Царевец да каже на войниците, че отиваме в Крън, при Елтимира. Сега вероятно ме гонят към Стара планина.

— Дай боже един път да се намерите във Варна и ще стигнете благополучно в Цариград. Смилец се усмихна горчиво.

— Аз съм петия български цар, който търси спасение в Цариград.

— Андроник ще те приеме с радост.

— О, не се съмнявам. Той може би да направи повече: може да ми предложи да се повърна в Търново с гръцка войска.

— И прекрасно ще бъде. Смилец въздъхна.

— Аз бих желал да си останех в България…

— Ти само като цар можеш да живееш в България. За една развенчана глава няма място в нея.

— Това е така — каза замислено Смилец.

— Приеми гръцката помощ.

Смилец поклати глава.

— Костадине, моята песен е изпята! Смилец беше дълбоко съкрушен, пълно обезсърчение го бе обладало.

— Но аз трябва да пътувам. Приготви ли хората?

— Петимата ми въоръжени слуги ще ви придружават. Вие ще се представите търговци.

— Но Мария?

— И царицата ще се облече в мъжки дрехи. Жално само, че ще трябва на кон да язди, а тя не е привикнала.

— Ще се привикне на всичко… Костадине.

Влезе Мария.

Тя бе съвсем посърнала. Отпуснатото й меснато лице сега бе с бръчки, незакрити вече от белилото. Очите и само светеха, както напред. Но те бяха плакали. Тя бе облякла дрехи, дадени от болярката.