Светослав Тертер

Вазов Иван Минчов

XVIII. Новият господар

Чоки се настани в Царевец като в своя къща и зацарува.

Окръжен от големци татарски и български, той въведе в двора грубия азиатски разкош и пищност. В задните стаи на палата тури харема си, състоящ от 20 красни жени, купени или заробени. Елена настани в стаята на царица Мария. Подражавайки на българските царе, Чоки ходеше на лов в горите, даваше пирове в палата, извършваше горделиви шествия из града, обиколен от великаши в богато облекло.

Светослав се ползуваше с велико обаяние пред хана. По влияние и по значение деспотът беше почти съцар. Чоки мислеше чрез неговата глава. Той му бе подарил един прекрасен бял жребец, подарък на баща му Ногая от императора Андроника. Тщеславният

и дързък татарин прати посланици до Милутина, за да го поканят да му изпроводи дарове и заложници, като гаранция за мир, както преди две години бе изпратил на баща му Ногая. Поиска и от гръцкия император да изпрати посолство в Търново, за да го поздрави като български цар. Андроник стори това, но Милутин се умълча. След няколко време, понеже в царството му владееше мир и положението му се затвърди, имайки на своя страна Светослава и най-мощните боляри, Чоки разпусна по-голямата част от войската си, за да се върне в жилищата си. Това той стори по две причини още една, защото изведнаж захвана люта зима, та лагерен живот ставаше невъзможен, а в тясното Търново нямаше подслон за толкова сган, която освен това би могла да предизвика с пакостничествата си вълнение, което ханът желаеше да се избегне; друго — трябваше да удовлетвори горещото желание на войниците си по-скоро да отнесат в домовете си награбената плячка в сребро, в мед, в дрехи, в покъщнина, жива стока и в робини. Тая плячка образуваше товара на стотини кола. След това войниците щяха да бъдат готови при първо повикване да се съберат под знамената на хана. Сам Светослав бе одобрил и съветвал тая мярка.

В Търново остяха само триста конника — стражата ханска в Царевец, под началство на Азатин бея — и около четиристотин души, пръснати из градските и околни крепости.

Тия малки сили обаче бяха достатъчни за охраната на непристъпния Царевец и за подкрепата на политическата мощ на хана над царството. Миналият татарски погром, жив още в умовете, беше оживил татарския страх у народа и болярите. Черната кръгла татарска шапка вдъхваше трепет. От нея трепереха и съседните държави. Самата ханска стража в Търново се състоеше от отбор ратници, смели, кръвожадни, калени в битки и в опасности, безпощадни изпълнители на ханските заповеди.

Ужасният призрак Ногаев летеше над страната, уморена, наплашена, изгубила доверие в себе си, клюмнала покорно врат под съдбата си.

Областите, номинално само подчинени на слабия Смилец, сега прибързаха да изпратят на татарския владетел изявления за преданост и закъснелите даждия. Кастрофилактите и кефалиите и други областни чиновници дойдоха в Търново и целуваха скута на Чоки.

И у Чоки крепнеше всеки ден убеждението, че той е здраво стъпил в Търново и властта му е непоколебима над тоя покорен народ.

А харесваше му се Търново и България. Тия палати и големи сгради и силни крепости в столицата, тия планини, гори, буйни води и красоти природни и богата страна, населявана от послушен и работлив народ — как много се различаваха от голите и еднообразни степи с бедно чергарско полудиво население, над които бе владял баща му! Той се задоволи сега с България и изгуби всяка охота да си отнеме земите в Южна Русия, завоювани от Токтая.

Татарският страх държеше в покорство тоя народ. За да го привлече, Чоки, по съвета на Светослава, даваше важни служби и на търновските боляри, даде дворцови служби и на граждани неболяри, между които беше и Хлав, назначен протоспатарий.

И тишина царуваше навред.

При всичко това, Чоки с учудване научаваше, че татари се убиват около столицата. Това го хвърляше в голям гняв и за всеки убит татарин той заповядваше да набучват на прът главите на пет българи, затворени за слаби простъпки в тъмниците.

XIX. Един вироглавец

Радоил беше сега тайно в Търново. Той се шири свободно подир Смилецовото избягване и се ползуваше с пълна безнаказаност. Видяхме каква помощ даде Светославу при внезапното

му появяване в болярския съвет. Но след Чокевото пристигане в столицата, Радоил изново бе принуден да се крие там. Той сега имаше разправии с Чоки за опита да похити Славка и за убийството на няколко татари при станът му. Но и сега разбойникът не стоеше мирен. Всеки ден почти извън столицата по друмищата, из гористата клисура на Янтра, падаха под ножа на момчетата му татарски войници. Радоил продължаваше да си отмъщава. Чоки се лютеше и пращаше напразно потери по неуловимите нехранимайковци. Светослав се ядосваше от тия лудории на неустрашимия воевода, който с това бъркаше на плана му да приспи бдителността на Чоки, викаше го нощя у дома си и го гълчеше.

— Неразбраний лудетино — казваше му той, — престани. Часът за работа още не е дошел.

— Кога ще дойде тоя час? Той много се бави! И Славка все е в харема… — казваше Радоил отчаяно.

А Славка, и тя въздишаше. Когато Светослав отиваше в палата да навести сестра си, Славка тайно дохождаше в стаята и го питаше за Радоила. И Светослав й донасяше много здраве от него, ободряваше я и я обнадеждваше със скоро избавление. Но тя не беше посветена на плана му, както Елена.

Остаянето й при Чоки, вместо да бъде пратена зад Дунава, се дължеше на молбите на Елена и на Светослава. В ядът си за нейното бягство с Радоила, ханът бе заповядал да я удушат; но Елена бе паднала в краката му със сълзи да го моли да помилва виновната. Намесил се бе и Светослав. Той бе поискал милост за Славка, като бе посочил па хана ползата от това великодушие: Годеслав беше един от влиятелните боляри н не трябвате да го правят непримирим чрез тая ненужна жестокост. И Чокн се бе укротил. Той изля гнева ся само над пазачите на къщата, дето бе харема му, и над слугините, като заповеда първите да обезглавят, вторите да удушат. Славка задържа в харема си и я доведе тук. Чоки обаче не пожела да я повърне на баща й: сластолюбивият татарин не искаше да лиши харема си от такава снажна хубавица…

По едно време обаче Чоки се допита до Светослава дали не е добре да я отпусне, за да се укроти Радоил; но Светослав му отсъветва това, като каза, че това великодушие ще се вземе за слабост.

А на Годеслава и Радоила той обаждаше, че всичките му ходатайства пред хана да освободи Славка остаяли ялови. Ханът се бил много привързал към нея. Само с унищожението на Чоки Славка ще бъде свободна.

Годеслав обаче се благодари и на толкова. Той беше признателен Светославу, че е спомогнал за спасението на дъщеря му. Той сега му беше от най-преданите привърженици, виждайки в успеха на Светославовия план и надеждата за освобождението Славкино из срамотния харемски плен. Обстоятелствата бяха докарали обрат н в чувствата му към Радоила. Той сега го считаше свой добър зет и приятел, даваше му убежище в домът си, работеше с него по делото, по великото дело за освобождението на Търново, с което бе свързано и Славкииото. И той бе отдал за успеха на това дело всичко почти, което бе получил като подкуп от Пантолеона и като обезщетение от Радоила. Да прегърне дъщеря си пак това беше неговата денонощна мисъл, каквато беше и Радоиловата — да види пак Славка в обятията си. За тоя груб и безстрашен разбойник Славка стоеше преди отечеството. Стечението на обстоятелствата бяха го направили по неволя патриот и Светослав си честитеше, че бе успял да задържи Славка в харема, та и Радоил остаяше верен съюзник в предприятията му.

XX. Противната партия

Смилец беше изчезнал, но патриархът остаяше душата, представителят на победената партия, покорила се на неотразимостта на събитията, със задушена злост в гърдите, неизгубила надежда да възтържествува един ден.

Откогато Чоки бе влязъл в Царевец, Иоаким бе напуснал патриаршеския палат. Той живееше долу в митрополията, дето търновския митрополит му бе отстъпил стаите си. Фанатик и озлобен, Иоаким не желаеше да гледа тържествующите татари, загрозили с присъствието си Царевец.