Светослав Тертер

Вазов Иван Минчов

Светослав се спря при вратата.

— Колко войска имаме отвъд Дунава?

— Седем хиляди души заедно с Дигилханските.

— Кога смяташ да пристигнат?

— О, до един месец, ако се съберат навреме… Азатин обаче се съмнява…

— Тогава да се не бавим.

— Тогава ще се пръждоса и оня… — каза Чоки.

— Кой?

Ханът разбираше Радоила. Той никога не му правеше чест да го нарича с името му.

— Да, чу ли? — подзе ханът живо. — Той щял да се поразява в гръцката земя.

— Дай боже. Отде чу?

— На Азатин бея му разправял някой си гявурин, когото

обрали някъде.

— Това е много добре — каза Светослав.

— Нека се пилеят при гърците, Андроник да се разправя с тях… Да, ти чу ли за севастократора 6 Радослава? Бил на Андроникова служба. Този грък Андроник не ми се харесва, макар и да падаме роднина 7 . Нека аллахът ми дава здраве и живот, напролет ще пошетам из неговото царство. Първата област, която му отнема, ще подаря на тебе.

6

Тая гръцка титла се даваше на братът на царя или на зетя му. Най-високата титла подир царската беше деспот, след която идеше севастократор. Поменатите в тоя роман гръцки титли бяха свързани с високи военни и административни звания. Така протостратор се наричаше военачалникът, алагатор — началника на конница, кастрофилак — началника на крепостния гарнизон, веллкий примикюр — също военачалник и придворен сановник; протовестиарий — най-горен дворцов сановник; протосеваст — върховен съдия; протоколист — нещо като шамбелан; великий логотет — държавен канцлер и министър на финансите; епикарний — началник на виночерпците; протоспатарий — началник на дворцовата стража или един военен отред и пр.; кефалия или бан — областен управител. Технитари се наричаха занаятчиите, отроци — болярските селяни; ватахи — съдебно-административни чиновници и пр.

7

Чоки се родееше с Андроника чрез баща си, който бе водил Андроникова дъщеря. Сам Чоки бе роден от татарката Алака (Пахимер).

— Благодаря, твое величество, но с условно оттук да я управлявам. Мразя да гледам гърците и Търново ми се харесва.

— И имаш право да ги мразиш. Те държат баща ти затворен… Защо не се потрудиш да го освободиш чрез откуп?

И Чоки гледаше внимателно Светослава.

— Да го освободя?

— Да.

— И къде да го туря? — попита Светослав с един странен вид.

— Как де? Доведи го в Търново.

— В Търново?

— Защо не?

— Твое величество, ти ме караш да работя против тебе? — попита Светослав учудено.

— Че защо?

— Баща ми, ако беше тука, ще пожелае да си вземе трона.

— А, това ще видим! — каза Чоки надменно.

— Баща ми тука — това ще каже да си създадеш излишни безпокойства, това ще каже да запалиш раздорите в царството. Ние едвам им видяхме края.

— Но ти как тъй говориш? Ти си негов син! — каза ханът укорително.

— Защото съм негов син, затова не желая да го видя в Търново. Първо: обичам мирът в държавата,

второ: обичам баща си.

Чоки се усмихна саркастически.

— Обичащ го и затова желаеш да бъде пленник у гърците?

— Баща ми Георги Тертер — в Търново, трябва да вземе престола, сиреч ние да му отстъпим властта… което е невъзможно, или…

Светослав се спря.

— Или? — попита Чоки.

— Или да си изгуби главата… което е много лесно.

— Ето, тука си прав. Нека си стои тогава там…

— Само един господар може да държи България в покорство и тя да го търпи: Чоки!

— Тъй, вие имахте българи господари и не харесаха.

— Затова ги и не заслужаваме. Тебе те изпрати провидението да ни спасиш от ежби и крамоли. И понеже съм християнин, аз благославям това провидение.

— Вие наричате това нещо провидение, ние го наричаме аллах. И аллах беше много милостив към мене… И аз закъснях да му засвидетелствувам благодарността си. Но сега земята е покрита със сняг и замръзнала. Щом тя се стопли, тука ще издигна молитвен дом на аллаха н от високото минаре муезинът ще разгласява славата му по четирите краища на света.

Чоки се изправи на прозореца и гледаше снега. Виделината му се отразяваше на тъмнокожото, диво лице на Чоки, оживено сега от дивни мисли за бъдещето. Изражение от вътрешно задоволство осветляваше цялата му физиономия и смекчаваше суровостта на хищния му и горд поглед. Тая беседа го остави доволен. Светославовата реч бе напоена с искреност и сърдечна преданост. С отварянето дума за освобождението на баща му Чоки му бе хвърлил въдица. Но той получи отговор, който трябваше Светослав да му даде, и се успокои.

А Светослав му говори твърде искрено и логично, като изложи опасенията си от едно случайно дохождане на пленения цар в Търново. Само едно имаше — Светослав се не боеше за Чоки, чието близко изчезване от сцената бе решено, а за себе си. Той не работеше за баща си, а за себе си. Синовната любов отстъпваше на заден план пред честолюбивите му кроежи и доброто на царството. Георги Тертер беше пленник и трябваше да остане пленник дотогава, докогато свободата му нямаше да вреди Светославу…

XXIII. Брат и сестра

Когато Светослав излезе и слазяше из витата стълба застигна го един Еленин слуга и го повика при нея.

Той мина през полутъмни, криви и пречупени коридори и влезе в сестрината си горница, пропуснат с почетни поклони от евнусите при вратата.

Зимната горница на Елена гледаше към бърдото Силофор, на югоизток.

Той завари там сестра си, че се кичи.

Елена, облечена пищно в скъпи татарски дрехи, го прие радостно и безпокойно.

— Светославе, каза ли ти мъж ми какво е решил? — попита го Елена, чието чело светеше от диамантен венец, увил прекрасната й руса коса.

— Каза ми: ще извика назад войската си — каза князът спокойно.

— И ти не изглежда да се безпокоиш? — забележи тя малко зачудено.

— Не, защото аз бях предвидял тоя неизбежен случай.

— И какво мислиш да сториш?

— Сега не мисля нищо, тая нощ ще знам — ще повикам банът и Радоила у дома да размислим и решим.