Светослав Тертер
Шрифт:
Татарите учудени гледаха тоя левент българин, облечен в татарски дрехи, с огромната сабя на Казим бега, как кръстосваше между шатрите мълчаливо и намусен. При честите си срещи с татарите през време на Ногаевото нашествие Радоил бе научил малко езика им и сега можеше да се обяснява с тях. Това му печелеше съчувствието им. Но той много малко говореше.
След два дена още дойдоха му другарите, около трийсет души юнаци, и той се видя пак воевода на една малка войска.
Той гореше от нетърпение да види по-скоро, че Чоки се дига за Търново. Умът му беше все там устремен, в милия образ на Славка. О, как копнееше за часът, когато ще се озове в Търново като победител и полетеше с другарите си право към Годеславовия дом!
Че отечеството подпадаше под игото на татарите, че България става плячка на варварските орди, това той нито мислеше! За него съществуваше само едно нещо сега: Славка,
III. Славка
А Славка не беше сега при баща си.
Славка беше тука, в татарския стан.
Тя беше отвлечена от Азатин бея.
Помним как Азатин бей я гледаше със страстни очи на ливадата на Света гора и как залисан, Радоил се наговаряше с нея за грабването й вечерта, без да обръща внимание на Азатина, който беше близко и слушаше. Радоил не предполагаше, че татаринът бе научил доста български и разбираше какво говорят. Щом чу това, Азатин, когото отдавна гореше сластолюбива страст към напетата боляркиня, науми да я грабне и отнесе в станът, дето бе повикан от господаря си. Той прочее още нея вечер тури един евреин да нагледва пред Годеславовата къща и проследи бежанците де ще бягат и му съобщи скривалището им. Дебливият евреин вървя крадешком по следите на дружината дори до селцето. Когато научи де бе убежището Славкино, Азатин прати пак евреина с осем души смели татарски конници да извардят и грабнат Славка. Те се тулиха осем дена в близките гори и извършиха посланието си, както видяхме, с пълен успех, който се улесни много от случайното отсъствие на Радоила и другарите му. Уплашената млада жена докараха същата нощ на кон в Търново, право в домът на Азатина. Той я очакваше с нетърпение, готов за път. Качи пленницата насила в талигата, дето бяха двете му жени и майка му, и напусна града още през нощта. Те пътуваха с голяма бързина, за да не бъдат гонени.
Щом ханът видя пленницата, тя му се хареса. Угодливият велможа му я отстъпи за харема.
За Славкиното присъствие тука Светослав не знаеше.
Азатин бей, естествено, укри от Радоила това. Той разбра, че воеводата нито подозира, че тук е доведена жена му. А присъствието негово тука не го смущаваше: харемските жени бяха невидими и недостъпни.
Славка живееше в същия двор, дето и Елена, в една друга стая, заедно с още четири млади жени, които съставяха подвижния харем на Чоки: две купени кавказки от Гюрджистан, чернооки, тънковежди хубавици, една мургава куманка с огнен поглед и една рускиня, бяла, русокоса мома от болярски род. Елена презираше ханските наложници, избягваше да ги приема и затова и Славка не бе видяла.
Като тях Славка бе облечена в татарско рухо: копринен елек, под който се подаваше копринена риза и зелени копринени шалвари, които падаха до жълтите сърмени чехли на краката й.
Тя беше твърде хубава така, но тя беше дълбоко нещастна. Тя въздишаше за Радоила, тя плачеше за родителите си и за Търново, които сега много й домиляха. Свикналите се вече с положението си нейни другарки — а двете кавказки хубавици бяха даже горди от него — не можеха добре да разберат тая безутешна скръб. Само рускинята Олга, с която Славка можеше да се обяснява, защото езиците им тогава бяха съвсем близки, съчувствуваше на горестта й и се мъчеше да я утеши. Най-много тя я утешаваше с надеждата, че скоро ще бъдат в Търново и тя там ще може негли да види милите на сърцето си.
Но куманката я хокаше за гордостта й:
— Помисли, че хайката е дъщеря на цар и пак се покори и си живее весело при хана; а ти, една проста болярка само, държиш се много нависоко и забравяш, че си се удостоила да делиш леглото с един млад благороден властелин.
Голяма утеха би била за нея съчувствието на Елена. Тя я знаеше, че е близко до нея, но не бе имала честта още да й бъде представена. Елена, жертва на държавна необходимост, също бе много плакала в първото време, когато по волята на баща си, Георги Тертера, стана Чокева жена. После се примири със съдбата си. Чоки се отнасяше с нея добре, той я обичаше. Остала със сърце и душа българка и в ханския харем, тя бе приела носията и обичаите татарски, но бе запазила любовта си към отечеството, заедно с гордостта на високия си род. В стаята й гореше кандилце пред мъничко иконостасче, пред което тя се молеше на своя бог. Чоки я обичаше и допущаше това. Тя от далечните южноруски степи пращаше дарове на манастири и черкви. Елена милееше за българския народ и през време на похода тя спаси много жертви, спря много насилия и жестокости чрез влиянието си пред Чоки.
Но ако Светослав не знаеше за присъствието Славкино в станът, то Славка бе
IV. Татарски деспот
Като Радоила, и Светослав беше, по-рано, бегал от Смилена. Той се боеше от ново покушение въз живота си и за да не ожесточи още повече Смилеца, потъпка историята в Устето по начина, който знаем; но той видя, че Търново става опасно за него.
Тогава именно му хрумна мисълта да потърси прибежище при зетя си и заедно с тая мисъл пред него се осветлиха широки и нови хоризонти за развитие на плана му. Най-напред той мислеше да чака Чоки в Търново, за да вземе тогава едно решение; сега той го взе вече: да се присъедини с Чоки, да му даде всичката си морална и материална подкрепа за превзимането на Търново с помощта на татарската войска и след това, отърван от съперника си Смилеца, да насочи удара си против Чоки…
И той избяга при него, като му се представи за предан помощник и съюзник и го моли да дойде да избави Търново от Смилеца. Скоро подир това той извика Богора из Добрич и го прати в Търново да разгласи всичко и да обади, че Светослав е бил принуден да бяга от Смилецовото отмъщение. Светославовата цел беше да възбуди още повече против татарския васал народа и сам да спечели съчувствието му.
В станът Светослав беше посветил в тайната си само сестра си. Тя с радост чу това и обеща да му помага, дето може. Но взе от него клетва, че няма да посегне на мъжовият й живот, каквото и да се случи.
А Светослав заемаше сега високо положение при зетя си.
Той се радваше на пълното му доверие.
Чоки беше го наградил с високата титла деспот, имаше го за пръв съветник, с него кроеше плановете за превзимането Търново. И Светослав беше колкото искрен, толкова и полезен нему в това дело. По тоя въпрос интересите и на двамата се схождаха. Светослав ненавиждаше Смилеца и желаеше, заедно с хана, изгонването му из Търново, а за да се постигнеше това, трябваше столицата да падне в ръцете на зетя му. Дотука бяха съгласни и действуваха задружно. Светослав поддържаше тайни сношения с привързаните нему боляри, на които числото всеки ден растеше. Жадните и нуждающите се големци продаваха предаността си в Пантолеоновата къща срещу злато и Смилец, без да подозира, се окръжаваше все повече и повече от неверни крепи-тели, на които подмилкванията растяха заедно с отчуждаването им от него. Беше купен вече и Годеслав. Внезапно осиромашал от изпепеляването на имотите си, той бе приел с признателност Пантолеоновата помощ, която му позволяваше да си възстанови обширното стопанство. От Дамяна Светослав знаеше, че Търново все е лишено от сериозни сили, а сръбската помощ още не идеше. И той съобщаваше тия сведения на Чоки и печелеше още повече доверието му. Но една неделя преди Радоиловото пристигане Светослав прие особено радостната новина, че Смилен бил приел отрицателен отговор от сръбския крал. Това успокоително известие тури край на Чокевите размайвания. Ханът реши да продължи вървежа си към почти беззащитното Търново и даде разпореждания за приготовлението на това движение. Той обаче реши да дочака и две нови татарски дружини, които идеха от Добруджа, и тогава сиялата си сила да тръгне към Търново, дето знаеше, че Балдювото опълчение щеше да го срещне.
V. Срещата
Между това приготовляваха се за път посланиците на Дигил хана, чиято област беше зад ханството на златната орда, сега под върховенството на Токтая, победител Ногаев. Дигил хан бе ги пратил със задължителните дарове за сключване съюз с Чоки.
Чоки бе приел с готовност това предложение. Той гореше от желание да отмъсти за баща си при първа сгода.
Преди да си отидат посланиците на Дигил хана, Чоки им даде тържествена вечеря. Пиршеството ставаше в един от шатрите на велможите. Машали от катраневи мехове горяха наоколо и осветляваха далеко станът и полето зад него. Млади слуги и виночерпци служеха. Виното се лееше обилно и пиянството растеше. Деспот Светослав стоеше отдясно на хана, сиреч занимаваше най-първото място след Чоки.
По едно време машалите осветлиха една зловеща гледка: двайсетина български глави се захилиха на прътове, забучени около шатъра! Това зрелище придружаваше всички подобни пиршества. Закланите българи бяха пленници от една хайдушка шайка, унищожена при нападането татарски обози с плячка и с робини.
Ужасно страдание свиваше сърцето на Светослава. Той не можа да изтърпи тая гледка, извини се пред хана с умора и излезе, за да бяга по-скоро от ужасното зрелище. Кога да иде в шатъра си, застигна го един евнух и му каза, че го чакал отдавна, за да му каже, че го вика сестра му.