Тайфуни с нежни имена
Шрифт:
— Каква сензация, а? — произнася новодошлата, като се разполага върху златистия копринен диван, а не на съответния стол до масата.
— Не искам да ви разочаровам, но подобни сензации стават всекидневно с дузини по всички краища на света — забелязва апатично Бентън.
— И аз не бих желала да ви засягам, драги, но позволете да ви обърна внимание, че нашият квартал не е Чикаго — отвръща Флора, докачена, че някой се е опитал да омаловажи нейната сензация.
— В Чикаго нещата са далеч по-безопасни — пояснява все тъй апатично Ралф. —
— Мотивът е винаги един и същ — подхвърля Розмари, която единствена се е настанила до масата и разсеяно разбърква колодата карти.
— Един и същ? — вдига веждите си на жена-вамп Флора. — Казват че убиецът дори не се е докоснал до парите, намиращи се в портфейла на Гораноф.
— Вероятно не е имал време да се занимава с такива дреболии — решавам и аз да се намеся. — Търсел е нещо по-ценно.
— Трийсет хиляди франка съвсем не са дреболии, момчето ми — възразява Флора.
— Да — кимам. — За вас и за мене. Но представете си, че убиецът е търсел нещо за три милиона…
— Не ставайте лекомислен, Пиер — апострофира ме американецът. — Когато човек притежава нещо за три милиона, той го съхранява в банката. Особено ако живее в един град на банките.
— Не твърдя обратното. Но вие по-добре знаете, че такива неща се държат в сейф, а сейфът си има ключ. И какво чудно, ако убиецът е проникнал тук именно за да получи ключа.
— Точно така! — възклицава Флора.
— Точно така ли? — поглежда я Бентън. — Само не забравяйте, че за да стигнете до сейфа, е нужен освен ключ и един друг елемент, без който няма да ви пуснат при сейфа: шифърът.
— Е, добре — казвам сговорчиво. — Можем да обобщим, че убиецът е проникнал при нашия съсед, за да получи ключа и шифъра.
Американецът ме поглежда лениво и струва ми се да долавям в тъмните очи лека насмешка:
— В случай че вие имате шифър, бихте ли го съобщили на първия натрапник?
— Ако нахалникът държи в ръката си нож…
— Ако държи нож, ще му подхвърлите фалшив шифър, ще го излъжете, ще спечелите време и ще уведомите полицията, но едва ли заедно с ключа ще му връчите и вълшебната цифра.
— Тогава? — запитва озадачено Флора.
— Тогава? — вдига рамене Бентън. — Тогава питайте убиеца.
— Все пак вие като човек на закона не може да нямате своя версия — обажда се предизвикателно Розмари, като продължава безцелно да размесва картите.
— Моите интереси към закона се отнасят само до сферата на банковите операции — припомня американецът. — И при всички случаи една версия не се строи върху основата на махленски клюки и без да имаш представа що за човек е бил убитият.
— Вие, мисля, добре го познавахте, скъпа приятелко — обръща се в тоя миг Флора към Розмари.
— Ако смятате, че един тип може да се опознае от три партии белот… — подхваща наемателката ми с мъртъв глас, ала не довършва.
— Три партии белот? — вдига отново вежди жената-вамп. — Аз пък имах впечатлението, че доста честичко го навестявахте…
— Не черпите ли сведенията си, мила, от хер Пенеф, с когото, изглежда, сте в отлични връзки? — запитва с лъчезарна усмивка квартирантката ми.
— „Отлични връзки“? Само защото ме видяхте онзи ден да разменям с него две думи пред кафенето на Остринг…
— И друг път съм ви виждала — поправя я Розмари. — И не пред кафенето, а вътре в кафенето.
— А вие какво ще направите, ако някой нахалник се курдиса на масата ви? Ще вдигнете скандал?
Тя ни оглежда, сякаш търси у нас съчувствие, задето е станала жертва на недостойно подмятане, и добавя:
— Предполагам, че вината не е моя, ако правя такова силно впечатление на мъжете…
— На известни мъже… — поправя я Розмари.
— Няма такава жена, скъпа моя, която да прави впечатление на всички мъже — произнася философски Флора.
Тя става от дивана с една просто удивителна за това едро тяло лекота и се отправя към игралната маса. Ние с Ралф също заемаме местата си. Разговорът изглежда приключен и вероятно би бил приключен, ако Розмари не се изкушава да подхвърли:
— Одеве чух да говорят в бакалницата, че вашият Пенеф бил задържан. Интересно е наистина да се знае къде се е намирал по време на убийството…
— Къде се е намирал — за това, ако се не лъжа, той е представил непоклатимо алиби — отвръща Флора, като сяда срещу мене. — И за ваше сведение веднага е бил освободен. И на всичко отгоре той съвсем не е „моят Пенеф“.
— Казах го съвсем без умисъл… — промърморва Розмари с тон, призван да ни убеди в обратното.
— Не се и съмнявам — съгласява се с не по-малко лицемерие немкинята. — Но ако говорим за вкусове и за мъже, имам чувството, че моите вкусове не са твърде различни от вашите.
Тя го казва, разбира се, с единствената цел да вбеси квартирантката ми и в името на същата тази цел ми отправя един продължителен поглед на откровена симпатия. Подир което играта най-сетне започва.
Холът на Бентън, както и частният му замък, е значително по-обширен от нашето жилище, както се и полага на човек, заемащ не само поста на юрисконсулт в голяма банка, но и притежаващ известен брой от акциите на същата. И все пак това е един замък под наем, макар и с малко по-голямо изобилие на мека мебел и на английски гравюри с ловни сцени, заместващи нашите галантни сюжети. Изобщо, ако се опитате да съдите от характера на интериора за характера на домакина, непременно ще сгрешите, защото всичко тук е доставено и подредено не според вкуса на домакина, а според вкуса на собственика. С две думи, Ралф е от хората, убедени, че високото ниво на месечния доход им осигурява свободата да живеят по своя воля, без дори да си дават сметка, че всъщност през целия си живот са подчинени на нечия друга воля — тая на хазяина или на шивача, или на фризьора, или на метр д’отела, осигуряващ им в приемните дни студения бюфет.