Тайфуни с нежни имена
Шрифт:
— За да възстановя напълно досието на тоя човек. Наречете го педантизъм, ако щете, но на мене ми е нужно цялото досие. И додето нямам цялото досие, не мога да знам дали проучването ми е приключено. Понякога дори една малка подробност…
— Това не е педантизъм, а шпионаж — забелязва немецът. — А аз винаги съм се пазил от подобни работи. Достатъчно ми е, че изсърбах пет години война.
— Казвам ви, че не рискувате нищо и няма да ви замесвам в нищо и разговорът ще си остане напълно между нас, от което и двамата можем само да спечелим.
Брунер замислено вдига ръка към носа си, защото вероятно е от хората, у които напрегнатият размисъл е неизбежно съпроводен с напрегнато човъркане на носа. Сетне се сеща, че е на публично място, и замества човъркането с разсеяно подръпване на тъпия връх.
— Добре, ще помисля по тоя въпрос. А сега, другото: какво предлагате?
— Информация за едно скривалище. И за всичко останало от тоя род, което бих могъл междувременно да науча. Защото вие не смятате, предполагам, че седя тук със скръстени ръце.
— Вероятно. Иначе нямаше да ви бият — признава Брунер.
Сетне насочва към мене присвитите си очи и запитва:
— А откъде знаете, че камъните са в скривалището?
— Не съм казал, че са в скривалището. Но го допускам по известни признаци.
— Какви признаци?
— Ами тия, че всички се въртят наоколо.
— И къде е това скривалище?
— Спокойно — казвам. — Ако подир одевешния побой стана жертва и на едно подхлъзване, ще ми се събере прекалено много за един ден.
— А сигурен ли сте, че скривалището наистина съществува?
— Абсолютно. Виждал съм го с очите си.
— И не бръкнахте вътре? На кого ги разправяте?
— Има места, където не е лесно да бръкнеш, ако не разполагаш със съответни приспособления. Като оставим настрана факта, в който отдавна вече се опитвам да ви убедя: аз нямам никаква нужда от вашите брилянти. Разберете, Брунер: наистина никаква!
— Вашето скривалище може да се окаже празно като неделен ден — забелязва тоя опърничав човек.
— Не съм го отварял, за да знам. Само че ако беше празно, предполагам, че Пенев щеше още да е жив. Той стана жертва тъкмо на любопитството, което трови и вас: да разбере какво има вътре.
Достатъчно заинтригуван от думите ми и напълно уверен, че собствената му стока вече не струва пет пари, немецът най-сетне отстъпва.
— Добре, Лоран. Ще изплюя историята си. Но предупреждавам ви, че всяка неустойка от ваша страна ще бъде наказана с такава суровост, та одевешният побой ще ви се стори като кротка майчина милувка. Повярвайте, че ако избягвам да пускам в ход юмруците си, то е само по една единствена причина: те са смъртоносни!
За по-голяма нагледност Брунер поставя двата си юмрука на масата, два наистина твърде красноречиви юмрука, масивни и тежки като цялата му фигура. Подир което избъбря съвсем без връзка:
— Всъщност бих пил една бира…
Бира след кафето, това е идея, каквато може да хрумне само на човек като Брунер, но аз правя знак на келнера и поръчвам питието. Може би забравих да отбележа, че в тоя делничен ден и в тоя вечерен час заведението е съвсем празно, защото тук навалицата е главно по обед и най-вече в празник, и доколкото все пак се мяркат няколко посетители, те са се разположили навън на чист въздух. С други думи, обстановката е достатъчно спокойна, а бирата, надявам се, достатъчно ободрителна, за да започне най-сетне тоя подозрителен човек тъй дълго очаквания разказ. Един акуратно изчерпателен разказ, оросен с необходимия брой халби и изпълнен с подробности или отклонения, значителна част от които ще си позволя да прескоча.
„Вие знаете, че съм служил в България, не знам как сте го научили, но е наистина вярно. В скоби казано, Лоран, вие навсякъде си пъхате носа и по тоя именно начин сте стигнали и до мене, защото не мога дори да помисля, че Флора е издрънкала нещо, тя е достатъчно съобразителна, за да направи това, и по-лесно може да ви допусне до леглото си, отколкото до секретите си, но вие навсякъде си пъхате носа и, не знам защо, обаче имам предчувствието, че накрая ще трябва да си платите за любопитството, не казвам непременно на мене, обаче все ще се намери някой, който да ви поздрави за успеха по съответния начин.
Именно в София се запознах и с Гораноф, един доста твърд в сделките господин, но който при нужда умееше и да плаща и с когото аз лично не съм имал сделки, той беше от съвсем друг калибър, за да прави сделки с мене, така че по-скоро взаимно си помагахме, вместо да си разменяме чекове. Не знам дали ви е известно, обаче аз работех по интендантската част, а в интендантските складове с времето се натрупват големи количества залежали стоки, или може би не съвсем залежали, но без които райхът няма да загуби войната. Гораноф съвсем не беше такъв дребосък, че да търгува с подобни стоки, просто ми пращаше разни свои познати от черната борса и всичко го правеше съвсем дискретно и без да настоява за компенсация, но вие знаете, че в търговията, също както и всякъде другаде, компенсацията е неизбежна и моята компенсация се свеждаше до туй, че аз пък от своя страна изпращах на Гораноф други клиенти.
Вие сте млад човек, във всеки случай значително по-млад от мене, и навярно не сте в течение, но в ония години имаше хора, включително и в униформи, които мъкнеха отвсякъде всичко, което им попадне, и особено от окупираните територии, където неприкосновеността на личното имущество като при всяка война бе поставена под съмнение. Разбира се, от формално юридическа гледна точка това бяха крадени вещи, а понякога — не е изключено — и оцапани с кръв, обаче вие знаете, че предметите са също като водата в тая река и както замърсената вода, след като мине през пясъка и камъните, се пречиства, така и крадените вещи, след като преминат през повече ръце, си възвръщат престижа на редовна стока.
Бях си бързо създал едно име на човек безупречно порядъчен в сделките, което, държа да отбележа, съм запазил дори и до днес, а ако вие си позволите да подметнете, че сделките ми от онова време не са били от формално юридическа точка съвсем нормални, аз пък ще си позволя да ви възразя, че никога не съм се срамувал от тази си дейност, а, напротив, съм се гордял, доколкото имам пълно основание да я оценявам като мой личен принос в поражението на нацизма.
Защото аз съм войник, скъпи господине, но не и нацист и никога не съм вярвал особено на оня екзалтиран човек, нито на генералите му и ако искате да знаете искреното ми мнение по въпроса, ще си позволя да кажа, че една страна трябва да се управлява не от политиците, нито от генералите, а от деловите мъже, от тия, които владеят имота на тая страна, а щом сами го владеят, значи имат и най-голям интерес да го пазят. Останалите са авантюристи или паразити, и нацистите начело с генералния щаб и фюрера бяха също авантюристи и заключителната катастрофа най-добре го доказа, така че не изпитвам никакви угризения, а, напротив, гордея се, задето дори в ония години на масова истерия не се увлякох да играя по свирката на нацистите, а си гледах своята работа.