Тайфуни с нежни имена
Шрифт:
Ако всички си гледаме своята работа, тоя свят, повярвайте, най-сетне ще миряса, но това за жалост никога няма да стане, понеже всеки се пъха, дето не му е мястото, както впрочем и вие.
И тъй, при мене пристигаха различни хора с различен брой звезди на пагоните и ми носеха различни неща, задигнати също от различни области, и търсеха помощта ми, понеже вече бях добре известен с широките си връзки и с пълната си почтеност. Понякога обаче се явяваха и предмети с уникални качества и уникална стойност, които нямах възможност да купувам и които насочвах към Гораноф, като заслужена компенсация за оказваната ми помощ. Не смея да твърдя, че съм бил напълно в течение на неговите покупки, мисля даже обратното, че ги познавах съвсем откъслечно, понеже Гораноф бързо завързваше преки връзки с тия там, нека да ги наречем доставчици, но и дреболиите, които ми бяха известни, свидетелствуваха красноречиво, че той се насочва към най-скъпото и възможно най-малко обемистото, понеже също като мене и като всички други разумни хора започваше да отгатва как ще свърши целият този боен триумф на райха.
И ето че в първите дни на септември четиридесет и четвърта, на втори или трети по-точно, при мене се явява Гораноф и ми съобщава поверително, че работата поне на Балканите е вече пред самия си край и че който има акъл в главата, трябва да си прибира парцалите и да бяга на запад и възможно по-далеч и че ако аз се съглася да намеря надеждна военна кола и да тръгнем заедно, той пък се наема да издействува от някакъв мой шеф необходимите документи за свободно движение, а за себе си ще осигури цивилен паспорт, но понеже паспортът трябва да бъде служебен и издаден съвсем секретно, налага се като компенсация за услугата — нали ви казах, че без компенсация никъде нищо не става, — налага се да вземем в колата и един от вътрешното министерство, който е хем от вътрешното, хем от военното, изобщо сигурен и опитен човек, от когото винаги има полза.
Не бях дотам лекомислен, че да не приема, още повече катастрофата бе очевидна, а пътуването щеше да стане с редовни документи и Гораноф обещаваше да ме възнагради за услугата, а той не бе от хората, дето плюят на думата си. Решено бе да възприемем маршрута Виена — Инсбрук — Брегенц и вече там, на брега на езерото, и в зависимост от хода на събитията да решим дали да се отправим към стара Германия, или да търсим начин да се вмъкнем в Швейцария. Наредих да стегнат един опел в пълна изправност, снабдих багажника с всичко необходимо, осигурихме документите и още на шести септември рано заранта потеглихме с пълна пара — аз, Гораноф и Ганеф.
Предупредил ги бях изрично да носят само ръчен багаж, понеже провизиите и горивото заемаха твърде много място и наистина Ганеф бе взел със себе си само куфарче с бельо и тънка канцеларска чанта, но Гораноф носеше две куфарчета и едното от тях бе необикновено тежко, така че можех да се сетя, и без да го отварям, какво съдържа. Това си беше, разбира се, съвсем нормално, когато тръгваш към неизвестността и може би завинаги, да вземеш със себе си най-ценното, но по време на дългия път и на неизбежните дълги разговори от скука и притеснение Ганеф постоянно се шегуваше с куфарчето на Гораноф и предлагаше да го изхвърлим някъде, за да облекчим машината, а Гораноф, естествено, възразяваше, че разумният човек не тръгва на път без движимо имущество, а Ганеф отговаряше, че движимо имущество не означава непременно кюлчета злато и че именно разумният човек си осигурява такива неща, чиято стойност не е право пропорционална на тежестта, и че в ей тая негова тъничка чанта например се намират книжа, които струват повече от всякакви кюлчета злато.
Най-първата, а в същото време и най-трудна задача беше да прекосим тия неспокойни области на Югославия, където партизаните се бяха вече застрашително размърдали, и ако накрая ги прекосихме без особени инциденти и без да наскочим на партизаните, това стана, разбира се, не в резултат на особено умение от наша страна, а на чист късмет. И все пак, понеже на дълъг път хората се опознават много повече, отколкото на дълъг гуляй, принуден съм да го кажа, че Ганеф ми беше доста по-симпатичен от Гораноф, който съвсем не можеше да се отърве от навиците си на тлъста риба и смяташе, че ако трябва да се осигури място за нощуване или да се потърси малко зеленчук, това без друго е задача на мене и на Ганеф, докато той, голямата риба, седи в опела да пази шкембето си и че изобщо ние сме негови адютанти само защото на Ганеф му е осигурено място в колата, а на мене — някакво хипотетично възнаграждение.
Вероятно на тая основа между мене и Ганеф се установи нещо като дружба, особено след като навлязохме в Австрия, където Гораноф се почувствува вече съвсем спокоен, а заедно с туй и съвсем се разпусна и вече ни третираше едва ли не като слуги поради единствената причина, че тестетата немски банкноти бяха у него, а не у нас.
Именно тъй възникна и проектът да изкормим тая тлъста риба, когато му дойде времето и мястото, да я изкормим, естествено, в преносния, а не в буквален смисъл на думата, изобщо не ме разбирайте погрешно и имайте предвид, че ако ви доверявам тия неща, то не е от прекалено доверие към вас, а просто защото това са думи на четири очи, които вие нямате никаква възможност да използувате срещу мене.
За двамата българи войната вече бе свършила и те го знаеха, понеже още във Виена бяхме научили, че русите са влезли в България, и намерението на тия двамата бе да се прехвърлят в Швейцария, а аз бях решил да се явя в комендатурата в Брегенц и изобщо да не се увличам в емигрантски авантюри, авантюрите никога не са били по вкуса ми. Така че пътищата ни се разделяха, но преди да се разделят, редно бе като порядъчни търговци да си уредим сметките.
Това стана един ранен следобед някъде между Блуденц и Фелдкирх, ако сте ходили по тия места, планинският път беше достатъчно пуст и аз излязох от платното и свърнах в една горичка.
— Какво? Защо спираме? — сепна се Гораноф, който беше задрямал.
— Свърши бензинът — рекох, което всъщност бе самата истина, макар че другите двама не я знаеха.
— А защо не казахте навреме? — сопна се търговецът. — Тази вечер трябва да сме в Брегенц…
— Ще вземем от някой военен камион — успокоих го. — Пари поне имаме. И понеже стана дума за пари, не е ли време да използуваме почивката и да си уредим сметките?
— В Брегенц — отвърна Гораноф. — На последната спирка.
— Не, тук! — обади се Ганеф.
— А вие по-добре мълчете. На вас нищо не дължа — рече Гораноф.
— Дължите ми живота си. И тъкмо сега е времето да се издължите. Защото за вас последната спирка е тук! — възрази полицаят. — Хайде, слизайте!
— Но какво ви е прихванало? Какво сте намислили? — извика Гораноф.
— Нищо специално. Просто ще делим — каза Ганеф, като с изваден пистолет му помагаше да излезе от колата. — Аз, както знаете, не съм по обемистото имущество. Нито по тежкото. Така че ще се задоволя с брилянтите. Хайде, и по-бързо!
Те стояха един срещу друг на полянката край колата и Гораноф бе вече обзет от паника, но колкото и да бе обзет от паника, съвсем не бе лесно да се раздели с едно съкровище, а брилянтите, за които за пръв път чувах, бяха наистина съкровище, щом Ганеф бе готов да се задоволи с тях, и Гораноф хленчеше и съвсем оглупял от страх, заплашваше, че ще вика, а оня му отвръщаше «викайте, тук има чудесно ехо», но накрая, след като полицаят насочи пистолета в корема му, Гораноф най-после бръкна във вътрешния джоб и извади една плоска черна кутийка, за да откупи живота си, само че не го откупи, защото Ганеф едва взе кутийката и му пусна два куршума в гърдите, а онзи само застана тъй, с отворена уста, сякаш се чудеше какво е станало, и после изведнаж падна.