Тайфуни с нежни имена
Шрифт:
— Вие вече почвате и да цитирате Флора… до там ви е влязла в главата — подхвърля Розмари.
Но понеже не получава отговор, минава на нещо по-сериозно:
— Пиер, страх ме е…
— Щом ви е страх, свивайте знамената. Нищо по-лесно от това. Мястото ви при Грабер, надявам се, е запазено.
Тя помълчава малко, сякаш преценява предложението ми. После казва с променен тон:
— Няма да ги свия! Няма да отстъпя пред тези…
— Кои „тези“?
— Ами тези, дето са ви нападнали… Всъщност колко души ви нападнаха?
— Цяла
— Колкото и да са там, няма да отстъпя! — повтаря Розмари.
Обичам такива решителни същества. Дори и когато са от другия пол.
Тия думи биват доказани с дела още на следния ден, когато квартирантката ме уведомява, че следобеда Виолета ни е поканила на чай.
— Такава визита пред очите на целия квартал не ме привлича особено — избъбрям кисело. — Значи съвсем ще се разголим пред евентуалните наблюдатели.
— И какво като се разголим? — запитва предизвикателно жената, сякаш не е секретарка на Грабер, а шампионка по стриптийз. — Законите в тая страна запрещават не следобедния чай, а бандитските нападения.
— О, законите!…
Естествено, въпреки лицемерните ми възражения ние се настаняваме малко след пет в познатия мрачен хол, който вече не е тъй мрачен може би благодарение на две добавъчно поставени настолни лампи с розови абажури. Виолета се е пременила в скромна батистена рокличка, съвпадаща напълно по цвят с абажурите, но украсена плюс това и с малки сини цветчета. Седим край масата, за да не се разнасят напразно чашите и сладкишите насам-натам, и разговаряме за всичко и нищо, както е прието в добрия тон. Додето Розмари не изтърсва ни в клин, ни в ръкав:
— А вчера нашият скъп Пиер е бил на два пъти нападнат от бандити, представяте ли си?
— О! — възклицава Виолета, като зяпва от учудване. — Нима е възможно?
— И въпросът не е в това, че са го поожулили — продължава квартирантката ми с оная обичайна небрежност, която проявяваме към чуждото тегло. — Въпросът е, какво се крие зад тия покушения?
Тя снишава глас и като отправя към домакинята тъмния си загрижен поглед, добавя:
— Защото, мила, нападенията са станали непосредствено след вашия разговор с Пиер в гората!
— О, нима е възможно! — възклицава пак Виолета, която очевидно не е в състояние да измисли нищо друго. — Но ние не сме разговаряли за нищо такова, което…
— Не се съмнявам — бърза да се съгласи Розмари. — Само че, изглежда, онези господа не са на същото мнение…
— Но какви господа имате предвид? И какво всъщност искате от мене? — запитва домакинята, вече явно разстроена.
— Не е ли по-добре да прекратим тоя неприятен разговор и да минем на нещо по-леко? — обаждам се най-сетне и аз.
— Но тя трябва да бъде в течение, Пиер! — възразява приятелката ми.
— В течение на какво? — недоумява съвсем разтревожена Виолета.
— В течение на това, че те искат да премахнат час по-скоро всички хора около вас… всички тия, които биха могли да ви защитят. Както заклаха тоя мил хер Гораноф, както се справиха с Пенеф, така утре могат да свършат и с Пиер…
— Мерси — промърморвам. — Вие наистина ме окуражавате.
— Но това е точно така, скъпи… И снощните покушения напълно го потвърждават. А нищо чудно после да дойде и моят ред. Те искат да ви оставят сама, мило дете, съвсем сама, а тогава вече да се заемат и с вас…
— Но какво всъщност търсят те от мене? — недоумява милото дете, което, както вече споменах, едва ли е по-младо от квартирантката ми.
— Това вие по-добре трябва да знаете — отвръща Розмари.
— Нищо не знам, уверявам ви!
— В такъв случай трябва да се облегнем на предположенията — свива рамене приятелката ми. — Какво могат да търсят такива алчни хора освен нещо ценно… злато… или, да речем, брилянти… Да, може би наистина брилянти… Тук в квартала говореха нещо за брилянти, спомняте ли си, Пиер?
— Май че имаше нещо такова — промърморвам съвсем неохотно, за да подскажа на Розмари, че доста грубо води следствието.
— Брилянти?… Не знам баща ми да е споменавал някога за брилянти.
— Той може да ги е притежавал и без да споменава за тях — обяснява кротко приятелката ми, като че наистина има пред себе си малко дете. — И после вие сте го виждали толкова рядко… Нали сама ми бяхте казали, че сте го виждали рядко… Следователно не сте имали възможност за обстойни разговори…
— Да, наистина — кима Виолета.
А после повтаря замислено и сякаш на себе си:
— Брилянти…
— Брилянти, да — потвърждава Розмари. — А може би и някои други неща от този род…
— Отдавна ли загубихте майка си? — опитвам да сменя темата, додето квартирантката ми все още не е стигнала в нахалството си дотам, че да предложи да започнем тутакси задружното търсене.
— О, аз почти не я помня. Доколкото знам, живели сме с нея в Базел, а баща ми съвсем рядко е идвал при нас… А сетне, когато съм била още на три години, майка ми е умряла, поне татко така казваше, че е умряла, но после разбрах от жената, която ме гледаше, че всъщност била заминала нанякъде… Навярно й е дотегнало да седи сама и да чака напразно баща ми.
— Това още не е причина да ви изостави, мила моя… — не успява да се въздържи от присъда Розмари.
— Е, да, и аз мисля същото, но тя, изглежда, е мислела друго — казва неуверено Виолета, като че става дума за нещо, което е просто въпрос на вкус. — А после дойде периодът на пансионите. Пансиони, пансиони, чак додето завърша университета…
— Изглежда, спомените ви от тия места не са особено приятни — обаждам се, колкото да кажа и аз нещо.
— Защо? Зависи от местата… От някои съм запазила не лоши спомени. Не от всички, но от някои.