Тайфуни с нежни имена

Райнов Богомил Николаев

— И все пак те са крадени… — повтаря сякаш на себе си младата жена.

— Обаче не са крадени от баща ви. И баща ви е платил за тях навярно доста солидна сума…

— Наистина… — произнася тя отново, сякаш на себе си. — Може и да сте прав… И все пак трябва да призная, че подир вашия разказ тия брилянти изведнаж помръкнаха в очите ми…

„Също като белия сапфир на Розмари“ — минава ми през ума.

— Щом сте решили да ги използувате за едно толкова благородно дело, няма никакви причини да помръкват — казвам решително. — Нима е по-добре да попаднат в ръцете на мошеници и алчни хора?

— Дано да сте прав —

отвръща тя все още с нотка на колебание.

После се сеща да запита:

— А каква е целта на вашите интереси?

— Ще ви отговоря направо, понеже вече ви вярвам и понеже сте българка…

— О, българка! Силно казано — усмихва се тя с анемичната си усмивка. — Никога в живота си не съм виждала България.

— А не бихте ли искали да я видите?

— За какво да я виждам? Нищо не ме свързва с тая страна. Нито обичам да пътувам. Всяко пътуване е едно разочарование. Както и всяко познанство. Както и всяка промяна. Отдалече нещата винаги изглеждат по-хубави. И светът е по-хубав, когато го гледаш през прозореца на стаята или през прозореца на телевизора. Реалността е винаги по-грозна от изображението. В реалността има винаги неудобства — жега или студ, неприятни миризми или досадни мухи, напразна умора и излишно изпотяване.

Тя замълчава. Сетне отново се сеща:

— Бяхте почнали да разказвате нещо…

— Да: за собствените ми интереси. Един човек, ще ви кажа направо — един бивш полицай, е оставил някога на съхранение у баща ви някакви списъци. Баща ви ги е взел просто тъй — за да направи услуга на своя стар познат. Само че познатият отдавна вече е умрял, а списъците са още налице и ако попаднат в нечисти ръце, биха могли да създадат доста неприятности на хората, чиито имена фигурират в тия книжа.

— Искате да кажете, че именно тия книжа са ви нужни…

— Точно така. Само че нямам понятие къде се намират и понеже те са съвсем безполезни за вас, както и за всеки друг освен за някой злосторник, бих ви замолил, в случай, че ги намерите…

— Не е нужно да ги намирам — прекъсва ме Виолета с най-банален тон. — Аз знам къде се намират. В случай, разбира се, че са тъкмо това, което търсите: едни тънки и тесни листа, върху които са написани разни български имена.

— Предполагам, че са именно тия листа — кимам, като се старая на свой ред да задържа гласа си в амплитудата на баналните интонации.

— Можете да ги имате още утре. Те са в банковия сейф на баща ми. Но, уверявам ви, в тоя сейф няма нищо друго освен стари книжа без значение.

— Нищо друго не ме и интересува — промърморвам.

— Тогава можем да прескочим още утре до банката — предлага тя, явно доволна да ми бъде полезна с нещо, което за самата нея няма никаква стойност.

— Чудесно. Само трябва да го направим тъй, че ония хора, които са толкова любопитни към вас, да не ни усетят. Банка… Сейф… Това за тях е достатъчно, за да стигнат и до следващата мисъл: брилянти.

Тя кима мълчаливо. Сетне изведнаж гениалната идея я спохожда. Бръква в чантата си и ми подава малък секретен ключ:

— В такъв случай най-добре е да отидете сам. Ето ви ключа. Не забравяйте обаче и мотото: „Зебра“. В тая банка вместо цифров шифър използуват мото.

Промърморвам неизбежното мерси, поемам с безразличие ключа и го пъхвам в джоба си, все още неспособен да повярвам в станалото. Толкова сложни комбинация, толкова слухтене и дебнене, толкова сблъсъци и рискове, за да дойде един момент, когато някакво невинно същество в някаква натъпкана с бабешки шапки сладкарница ще бръкне небрежно в чантата си и ще ти предаде ключа към секретната архива.

Жената дори не можеше да допусне, че тия мизерни бумаги струват повече от всички брилянти, защото с тях е свързано спокойствието на милиони хора и на цяла една страна. Но какво я интересуваше нея тази страна, за която само бе чувала и която дори не изпитваше желание да види.

— Разбирам ясно, че не ви правя бог знае каква услуга — долавям като в сън гласа на Виолета. — Но все пак смятам не толкова заради услугата, колкото зарад приятелските чувства, че при нужда и вие ще проявите отзивчивост.

— Разчитайте на мене — казвам. — Няма да позволя косъм да падне от главата ви.

И кимам към полуголата келнерка за сметката.

* * *

Пропуснах да кажа, че днес е петък. И както винаги в този ден и този час, аз се намирам на терасата на две крачки от онзи фатален Кирхенфелдбрюке, който снощи едва не бе прибавил към многобройните си други исторически особености и още една: лобно място на вашия предан… но нека прескочим личните имена.

Дните вече са значително по-дълги, даже твърде дълги, понеже сме в началото на юни и в тоя час още съвсем светло и ми се ще да погледна през парапета, да зърна на долната площадка Боян, маскиран като хипи. По начало това не е тъй трудно, понеже в тоя късен следобеден час и в тоя петъчен ден терасата е пуста, ако не се брои един-единствен разхождащ се лениво под дърветата възрастен гражданин. Само че за беда тъкмо в уречената минута гражданинът е на две крачки от обичайното ми място до парапета, така че за да не пропусна емисията, налага се да седна на близката скамейка.

Писалката изпращява предупредително и аз долавям гласа. Само че това не е гласът на Боян:

— Вашият приятел не може да дойде по здравословни причини — изграква неприятно чуждият глас в предавателя. — Той лежи пребит до входа на асансьора в долния град…

— Прието — отвръщам и с облекчение виждам, че възрастният е освободил площадката и е продължил към моста. — Имам да предам нещо важно…

При тия думи правя няколко скока и се озовавам до парапета. Долу, точно на мястото, дето трябва да се намира Боян, сега седи слаб, невисок мъж, чиято фигура ми е смътно позната.

Не знам дали е време за подобни разсъждения, но дължа да отбележа, че в рефлексите на поведение съществуват стереотипи, които, колкото и да са смислени от практическа гледна точка, са опасни именно защото са стереотипи. Затуй, преди да постъпиш по даден начин, винаги трябва да прецениш дали противникът не очаква да постъпиш тъкмо така и да е изградил плана си точно върху тая възможност.

Какво прочее очаква в случая противникът от мене? Да се затека към асансьора и да хлътна в примката? Или да скоча върху този долу и да хлътна в примката? И не са ли и двете тия действия еднакво рисковани, професионално погледнато? Кажи, не са ли глупави, професионално погледнато, обръщам се мислено към Любо. Обаче Любо мълчи и гледа замислено надолу, там, дето би трябвало да се намира Боян. Аз също бих мълчал на негово място, ако се касаеше за сина ми.