Тайфуни с нежни имена
Шрифт:
Заранта е слънчева и обещава топъл ден, което може да е добро, а също и недотам добро в зависимост от степента на топлината. Оставям на Розмари грижата да се оправя с колата, която в края на краищата е нейна, а не моя, ала все пак я предупреждавам да не превишава без нужда скоростта и изобщо да не създава впечатление, че бягаме от нещо.
Въпросното „нещо“ аз го виждам достатъчно ясно в огледалото на ретровизора и то е конкретизирано в черния и елегантен като лачен чепик ситроен, който с привидна нехайност ни следва от разстояние.
— Това дразни… — промърморва Розмари, забелязала също ситроена.
— Само в началото. Само докато свикнете. А сетне се превръща в привичка. И дори се засягате, ако няма никой подире ви. Чувствувате се обиден и пренебрегнат.
— Имам впечатлението, че вие отдавна сте свикнали.
— Не съм запазил спомен за началната дата.
— Изобщо аз нищо не знам за миналото ви, Пиер. Онази вечер, когато чаках да се върнете, изведнаж си помислих, че ако не се върнете, така и ще си отидете от живота ми, без да съм научила нещо за вас. Странно наистина: живееш дълги месеци с един човек, под един покрив, в едно легло, а не знаеш нищичко за него, за миналото му, за детството…
— Какво има да знаете за детството ми, когато нямам детство — отвръщам небрежно. — Аз съм едно подхвърлено дете, израсло в сиропиталище, а не като вас — в заможно семейство.
— О, заможно семейство! — обажда се тя подигравателно. — Това е просто част от фасадата, скалъпена от Грабер. Заможно семейство!
Тя натиска нервно клаксона, противно на правилата, за да подкани камиона пред нас, заел средата на платното, да се дръпне вдясно. Сетне изсвирва още веднаж и още веднаж, додето камионът, макар и без излишно бързане, най-сетне освобождава пътя.
— Кварталът, дето живеехме, бе наистина богаташки квартал, само че ние не бяхме богати и баща ми бе успял да се сдобие с таванското апартаментче единствено с помощта на своя шеф, който разполагаше с осемстайна квартира на белетажа. Но таванският апартамент трябваше да се изплаща не от шефа, а от баща ми и тази проблема за изплащането ангажираше всичките му мисли и всичките му средства и това бе цяла система от хитроумни ходове — да взема заем от една банка, за да погасява заема в друга банка и да изплаща една ипотека, за да прави друга ипотека…
Тя замълчава и вперила поглед в летящата към нас лента на пътя, произнася:
— Защо ли всъщност ви занимавам с тия неща…
— Ако смятате, че не съм достоен за доверието ви, можете и да не ме занимавате.
— Глупости. Просто не искам да ви отегчавам. Защото това е една наистина отегчителна история. Тия операции се превърнаха за баща ми в дело на живота му, в мисията му на тоя свят и тази мисия той по-късно великодушно ми я прехвърли на мене, защото всичко това, викаше, ние за тебе го правим и апартаментът ще остане на тебе, и трябва да помниш, че родителите ти са пожертвували всичко, за да ти осигурят покрив над главата, а колко са тия, дето могат да се похвалят, че имат собствен покрив над главата. Покрива той го бе получил по височайшата милост на шефа си, но услугите, дето ви ги правят богатите, обикновено се плащат скъпо и тая услуга зароби баща ми за цял живот и единствената му надежда бе, че всичко ще се уреди, когато стане главен касиер, обаче той така се и пенсионира, без да стане главен касиер, а след като се пенсионира, операциите по изплащането още повече се усложниха и той от грижи и напрежение така се бе изтощил, че една пневмония за два дни го отнесе в гроба.
Слушам историята й, наистина прозрачна история, и разсеяно наблюдавам прелитащия край нас пейзаж, един също прозаичен пейзаж и доста чужд на цветните картички за туристите: голи хълмове, разпарчосани от ръждиви огради, разровени терени, дето жълти багери гребат червеникава пръст, скучни сиви зидове или слепи калкани на индустриални постройки. Защото и в Швейцария, както на много други места, делничната реалност е доста по-различна от поетичните изображения, както не без основание бе отбелязала простодушната Виолета.
— За тоя покрив над главата — чувам гласа на Розмари — аз също трябваше да плащам още от детинство, макар и не с пари. Класът, дето ме записаха, бе почти само от богаташки деца, понеже кварталът беше такъв, и те ме гледаха пренебрежително и, разбира се, наум не им минаваше да ме канят у дома си и това не бе бог знае каква трагедия, понеже не бях умряла за рождените им дни. Само че, макар да ме гледаха пренебрежително, те добре забелязваха с какво съм облечена, а аз винаги бях облечена с най-евтините дрешки, тия, дето ги продават в магазините на Мигро, докато останалите деца се обличаха в магазините на Бон Жени и други подобни, затова почнаха да ми викат мис Мигро и аз плачех от унижение — насаме, разбира се, — но когато казвах на майка си, че ми викат мис Мигро и че искам да се преместя в друго училище, тя отвръщаше, че това било за мене една добра школа и че така съм щяла да науча къде ми е мястото, а баща ми казваше, каква полза да вървиш при бедните, ако може човек да научи нещо, то не е от бедните, а от богатите, на което майка ми отговаряше, ти пък не се обаждай, защото, като работиш цял живот на богатите, не виждам какво си научил от тях, освен да броиш парите им.
— Не натискайте толкова газта, намалете малко — казвам, като забелязвам, че стрелката трепти на 130, а ония зад нас почват да нервничат и също надуват.
— Вярно, увлякох се — промърморва Розмари и поотпуска педала. — Щом се развълнувам за нещо и почвам да препускам…
— Значи не ви преместиха в друго училище?
— Не ме преместиха в друго училище. Но по едно време в нашия клас дойде едно ново момиче, което също не бе от заможните, макар да не се обличаше чак от Мигро, и с което постепенно се сприятелихме. „Сприятелихме“ е силно казано, понеже то бе от тия, мълчаливите и саможивите, но във всеки случай излизахме понякога заедно и отивахме най-често в картинната галерия на Пти пале, понеже баща му бе уредник в Пти пале, и това бе за мене истински празник, да се разхождам из тези светли и тихи зали и да разглеждам всички тия прекрасни картини, защото в ония години съвсем не бях разглезена от зрителни излишества и в къщи нямахме дори телевизор — трябваше да се пести за ипотеките, — а на кино ме пускаха само когато ни водеха от училището. Полин познаваше всички тия съкровища и ми обясняваше някои от тях, как Зевс дошъл при Даная под формата на златен дъжд и как Сузана била издебната от сладострастните старци, но мене най-много ме привличаха тези картини, дето нямаше нужда да се обясняват, и особено пейзажите, и особено платната на импресионистите, може би зарад странните цветове, защото с тия странни цветове и най-прозаичното ставаше някак празнично и можех да гледам до забрава една река и една гора, и едно небе, и да се пренасям някъде далеч, и да се усещам притихнала и спокойна, сякаш че лежа сред високата трева, галена от тихия ветрец и вперила очи в облачно — слънчевите простори на небето.
В далечината отдясно и отвъд бензиностанцията се е появил яркожълтият навес на крайпътно заведение.
— Бих пила едно кафе — подхвърля Розмари, като намалява скоростта.
— Добра идея — кимам, като поглеждам все пак за проверка часовника: девет и нещо, има достатъчно време.
Настаняваме се край една маса пред заведението. Мястото е достатъчно видно, за да хрумне някому мисълта, че замисляме нещо повече от мирна закуска. Вероятно такова е и мнението на ония от ситроена, които гарират в паркинга зад бензиностанцията.
— Значи оттогава се посветихте на изкуството? — запитвам, когато ни донасят кафето с обичайната сметана и неизбежните кроасани.
— Да, но това беше само един детински проект без последствия — уточнява жената, като разбърква машинално захарта. — Понякога Полин ми даваше за в къщи някой от албумите на баща си и аз научавах постепенно историята на всички тия художници, и плачех над тъжната участ на Ван Гог и Гоген и на бедния Сисле, и все повече заживявах с мечтата да стана като бащата на Полин, а понеже Полин ми бе казала, че за това е нужно да свърша история на изкуството, постепенно свикнах с мисълта, че такъв ще бъде пътят ми — да свърша история на изкуството. Само че когато наближи времето на гимнизиалната диплома и трябваше да споделя своята мечта с баща си, той каза, че това са детинщини, че не разполага с никакви средства, за да ме издържа в университета, че положението с ипотеките е по-зле отвсякога и че единственият изход е да постъпя в курса за секретарки и да го завърша час по-скоро, за да се изплати най-после този покрив над главата ми, който ще бъде мой покрив за цял живот.