Тайфуни с нежни имена
Шрифт:
— Доведете младежа! — нарежда късо Ралф на шофьора.
И като се обръща към прислужника, застанал ни жив, ни умрял до мене, подхвърля:
— А вие вървете оттатък!
После добавя любезно по мой адрес:
— Сядайте, Лоран. Какво ще пиете?
— Същото, което и вие, Бентън. И по възможност от същата бутилка.
— Какъв бич за новите времена… — промърморва меланхолично американецът, като се отправя към количката с напитките.
— Кое по-точно?
— Мнителността.
— Обичайна предпазливост, драги, нищо повече. И съвсем естествена, струва ми се, след като вчера по обяд вашите хора се постараха и донейде успяха да ми нанесат побой, снощи се опитаха да ме убият, а днес отвлякоха младия ми приятел.
— Неизбежни служебни процедури, Лоран. Знаете, че не аз съм ги измислил. Аз съм само един чиновник. Също както вие. Едно безлично звено в системата. И което няма право на приятелски чувства.
Той говори с обичайния си тих глас, един апатичен глас, който едва ли е способен да изразява нещо друго освен спокойствие и безучастие. Също като черните меланхолични очи, с тоя странно отсъствуващ поглед, сякаш скрит в полумрака под клепачите. Също като ленивите жестове, с които налива на двама ни по чашка калвадос.
— За ваше здраве, Лоран!
Готов съм да му кажа нещо по въпроса за здравето, ала в тоя момент шофьорът въвежда Боян. За щастие цял-целеничък. И без видими следи от телесни повреди. Момъкът ми отправя бегъл поглед, в който предаността е примесена с чувството за вина, и свежда очи. Иска ми се да му подхвърля нещо ободрително, но усещам, че гърлото ми е свито. Беше тръгнал тъй доволен от сериозната си задача и тъй щастлив, че ще заслужи доверието, и едва потеглил, се бе провалил. Ще ми се да му кажа, че трябва да свикне да преглъща огорченията… че иначе няма да стигне и до победите… че тия неща всекиму могат да се случат и не са чак толкова фатални. Но какво мога да му кажа в тая вила на ЦРУ и пред тоя човек на ЦРУ, който ни наблюдава флегматично през полуспуснатите си клепачи.
— Хайде, тръгвай си — промърморвам. — Прибирай се и не се безпокой.
„Прибирай се“, това значи връщай се в страната и Боян го знае, както знае, че няма да се върне като победител. Той ме поглежда още веднъж, посрамен и угнетен, и само кима с глава.
— Не се безпокой — повтарям, за да му вдъхна малко кураж. — Никой не е умрял.
И вдигам ръка за сбогом. А той поема към изхода с тия мудни инертни стъпки, с които крачат победените.
— Вашите хора, изглежда, са чувствителни — установява Бентън, когато оставаме сами.
— А вашите не са ли?
— Разбира се. Но най-вече към болката. Допускам, че това е един плюс. Нашият занаят не е за сантиментални хора.
Не намирам за нужно да възразявам. Американецът също мълчи и аз използувам паузата, за да премисля още веднаж следващия ход. Рискован ход. Но от друга гледна точка — не чак дотам. Двете части на досието, включително и най-важната, са вече осигурени за Центъра. Боян ще поеме обратния път. Борислав е вън от подозрение. И едничкият залог в тая игра с открити карти остава собствената ми персона, А когато рискуваш само себе си, играта върви по-леко. Иначе е все едно, като че играеш с държавни средства.
Американецът стои прав, навярно за да не мачка излишно новия си костюм в цвят кавяр, и небрежно облегнат на камината, търпеливо чака. Той знае много добре, че не съм дошъл само за размяната на пленниците, но държи да ми покаже, че не бърза. Аз също не бързам. Особено додето сме тук, в тази екипирана от ЦРУ сграда. Искам да кажа, екипирана с подслушвателни апаратури.
— Не знам трябва ли да ви благодаря за станалото, или мога да си тръгна и без тия светски етикеции — избъбрям, като ставам.
Бентън ме поглежда с едва доловим нюанс на изненада и уловил погледа му, аз правя красноречив жест към вратата в смисъл „нека излезем навън“. Сянката на учудване в черните очи се заменя от сянка на насмешка, но все пак той кима и ние тръгваме заедно към изхода.
— Надявам се, не сте замислили някой глупав трик — подхвърля американецът, когато излизаме на асфалтовата алея.
— Бъдете спокоен — отвръщам. — Тия неща са ваш монопол. Исках просто да избягна апаратурите, с които навярно ви подслушват. Защото у вас, ако се не лъжа, системата е именно такава, нали: всеки подслушва другия.
— Не се грижете за системата ни. В случая тя е съвсем без значение. Не вярвам ние с вас да имаме да си кажем такива неща, дето не бива да стигат до трето лице.
— Ще се убедите, че се лъжете, Бентън. И то само след няколко минути. Една малка разходка из гората — и готово. Освен ако се боите от тъмното.
Той не си дава труд да отговори и ние поемаме бавно нагоре по алеята. Разбира се, не е чак толкова тъмно, та да те побият тръпки и флуоресцентните лампи, макар и поставени доста нарядко, достатъчно ясно осветяват пътя ни.
— Вие имате късмет, Лоран… — промърморва по едно време американецът.
— Това и други са ми го казвали, но за жалост без валидни обяснения.
— Имате късмет, че ви надуших много късно… Че тия разни жени отвлякоха вниманието ми и много късно ви засякох… Иначе отдавна вече щяхте да сте вън от играта…
— А вие какво щяхте да спечелите? Щяхте само да развалите карето ни, това мило и тихо каре, и да се лишите от предстоящия разговор.
И като снишавам тона, казвам:
— Искам да ви предложа нещо, Бентън. Но за да ви го предложа, трябва най-първо да знам от какво всъщност се интересувате — от брилянти или от досиета…
— От целия пакет — отвръща също тъй тихо Ралф и без секунда забавяне, сякаш отдавна е очаквал репликата.
— Ако разполагах с целия пакет, нямаше да бъда вече тук и да водя разговори с вас — забелязвам. — А и на вас, мисля, целият пакет не ви е нужен. Нужни са ви камъните.
— На мене лично, да! — потвърждава американецът. — Само че аз имам и шефове.
— Вижте, Бентън: вие сте професионалист, значи трябва да ви е ясно, че тия досиета вече не струват много нещо, след като ние сме в курса на нещата.