Тайфуни с нежни имена
Шрифт:
— Стига ли ти? — питам Борислав, като имам предвид информацията.
— Как ще ми стига? Ще поръчаме още — отговаря той, понеже мисли главно за закуската.
Едва сме формулирали поръчката пред русата келнерка в тиролско костюмче, когато откъм стълбата се раздава звънлив и приветлив глас:
— О, Пиер! Сигурна бях, че сте тук! Видях долу колата ви.
— Тук и винаги на ваше разположение, скъпа — отвръщам галантно, като се изправям, за да подам стола на бившата си квартирантка и да изпълня късата церемония на представянето между нея и Борислав. Жената сяда и спътникът ми бърза да даде знак за още едно кафе, подир което Розмари добива възможност да излее насъбралите се в гърдите
— О, Пиер! Какъв кошмар беше! Те се стреляха като диви зверове тия мъже там, в тоя зимник…
— Дивите зверове не се стрелят, скъпа — позволявам си да забележа. — Те са по-въздържани в това отношение.
И добавям:
— Надявам се все пак, че вие предвидливо сте дочакали края на канонадата.
— Естествено… Да не искате да се натикам под куршумите. Но всичко беше тъй ужасно!… И тая кръв…
— Да — кимам съчувствено. — Без кръв не може. Кръв и диаманти. Всъщност как приключи тая диамантена история?
— В моя полза, естествено — отвръща с достойнство жената.
Подир което допълва, вече по-скромно:
— Макар и не съвсем…
— И по-точно?
— Ами след като ония диваци се изпозастреляха…
Тя млъква, защото русокосата австрийка се е задала с огромния поднос. Сетне не е в състояние да продължи, защото очевидно е гладна не по-малко от Борислав и се налага да поеме набързо поне няколко хапки, полети с меланж. И едва след туй произнася:
— Като свърши стрелбата и димът се поразнесе, слязох, разбира се, да видя какво е станало и открих скривалището. Флора настояваше веднага да им отворя и точно ми обясни как става това, но аз все пак не съм израсла с последния дъжд, както се изразявате вие, затуй предложих най-първо да подаде брилянтите, а после да говорим за другото. Тя, естествено — знаете какъв отвратителен характер има тая немкиня, — не искаше и да чуе за подобна сделка и отпърво най-нахално лъжеше, че изобщо нямало брилянти, но че щяла да ми подаде някакво куфарче с други ценности — притрябвало ми е нейното куфарче, като че ли аз съм висяла толкова месеци в тоя скучен Берн зарад някакво куфарче — което се опитах да й обясня. Изобщо поставих ултиматум: или тутакси деветте диаманта и нито един по-малко, или натискам лоста до край — и лека им пръст! Разбира се, накрая въпреки противния си характер тя трябваше да отстъпи. А за да не я главоболи Бентън, наложи се да й подам един пистолет по такъв начин естествено, че да не го използува срещу мене. Изобщо свих се до крановете и изчаках от процепа да се появи кутийката, която навярно добре ви е известна и която е пълен двойник на оная вашата с фалшивите брилянти. И едва след като проверих внимателно какво съдържа и че не се касае за копия, а за оригинали, реших да предприема следващата стъпка.
— И затворихте докрай стената…
— Не, Пиер! Мина ми тая мисъл, но вие знаете, че съм една сантиментална патка, при това с развинтена фантазия, и като си представих само какво ги очаква, не се реших да го сторя.
— Естествено… — обажда се Борислав, който най-сетне е решил да влезе в разговора, тъй като напълно е заситил глада си.
— Естествено? — вдига вежди Розмари и го поглежда с тъмните си очи. — Естествено, да. Но ако на мое място бе тая, Флора, можете да бъдете сигурни, че нещата щяха да се развият малко по-другояче и съвсем не тъй естествено.
Тя млъква за малко, колкото да допие кафето си и да поеме цигара от пакета, който Борислав галантно й поднася. Щраквам запалката и Розмари продължава:
— Разбира се, не ги пуснах веднага. Трябваше най-първо да се оправя с оная малка лицемерка, дето лежеше вързана горе на дивана. Не я застрелях, на което вие също ще кажете „естествено“, макар че естественото бе именно да я застрелям,
— Не държа на благодарностите — избъбрям великодушно.
— Вие не ги и заслужавате, мили! — срязва ме Розмари. — Защото тия диаманти, изглежда, е еднаква щедрост сте ги обещавали на всички: и на мене, и на Флора, и на Бентън, и на Виолета, и на целия квартал.
— Какво да правя, такъв ми е характерът. Обичам да доставям радост на хората, скъпа. Умирам да доставям радост. Но колкото до брилянтите, а не до празните обещания, брилянтите още от самото начало бях ги нарекъл на вас… В името на общата ни слабост към импресионистите… И на нашето старо приятелство…
— Не съм сигурна, че е тъй, макар да искам да го вярвам — позволява си жената да формулира известно съмнение. — И въпреки всичко съм ви благодарна: защото вие ги открихте, а аз ги получих.
Тя замълчава и навярно някакъв не твърде приятен спомен я спохожда, понеже неохотно пояснява:
— Получих ги всичките минус два.
— Защо „минус два“?
— Ами заради тази проклета Виолета! Ако беше Флора, навярно нищо нямаше да й даде, но аз с моята мекушавост й подарих два…
— Това е бил акт на великодушие не само към нея, но и към бедните деца — позволявам си да поясня.
— Защо към бедните деца? — учудва се Розмари.
— Защото тя ми бе доверила, че ако някой ден получи диамантите, ще построи с тях детски дом на брега на езерото.
— Детски дом? — поглежда ме презрително жената. — Не очаквах такава наивност от мнителен човек като вас. Нейната красива мечта, на тая подла и хилава лесбийка се казва Ема Фрай, стара приятелка от пансиона, нали знаете тия пансиони за млади девици, дето се развъждат млади лесбийки. И Ема Фрай не е никаква мечта, а съвсем реална и съвсем покварена кукличка от Лозана — научих го още оная ужасна нощ, когато се наложи да проследя Виолета до Лозана и да я чакам до заранта в колата си, додето тия две мръсници вътре в къщата се забавляваха, а на сто метра дебнеше онзи нещастник Пенеф. Детски дом ли? Детският дом, скъпи мой, носи името Ева Фрай и не е никакъв детски дом, а най-обикновена развратница, и нашата целомъдрена лесбийка още от студентски години живее в брачни връзки с тая Ева, а Ева я върти на малкия си пръст, и ако Виолета наистина бе успяла да пипне всички брилянти, без друго щеше да ги постави в крачката на Ева, само че не изведнаж, тя не е толкова глупава, а на порции, за да може цял живот да има до себе си тая улична кукличка с всичките й перверзни номера.
Тя замълчава за миг, сякаш за да преодолее налегналото я отвращение. Сетне казва:
— И въпреки туй наложи се, както виждате, да й подаря цели два брилянта, за които бях рискувала кожата си.
— Подарихте й два от нейните собствени — уточнявам. — И, естествено, най-дребните.
— А вие да не искате да й дам най-едрите? И откъде накъде „собствени“? Те са крадени тия брилянти и аз й го казах съвсем ясно, а тя вика „знам, че са крадени, но това няма да ми попречи да ви предам на полицията“, и трябваше най-накрая да й дам нещо, за да млъкне.
— И я развързахте…
— Не съм дотам глупава. Пъхнах й ги под дюшека, за да миряса, и слязох да освободя ония. Въоръжена с пистолет, разбира се. И добре, че двете с Флора имахме пистолети, защото Бентън вече бе се ококорил и гледаше на кръв. Но ние добре го респектирахме, особено Флора, която всеки миг бе готова да му пръсне черепа, така че си тръгнахме, аз — с диамантите, а Флора с тия две чанти, които допускам, също не са за изхвърляне.
— И тя докрай не се изкуши да ви пусне един куршум?