Тайфуни с нежни имена
Шрифт:
— За тия негативи ли беше целият този спектакъл? — произнася пренебрежително американецът.
И няколко секунди по-късно миниатюрната касетка се търкулна в нозете ми. Прибирам я и обяснявам:
— Да, за негативите. Не за брилянтите. За брилянтите ще се разберете с Флора. Тя е сговорчива жена…
— Пиер, стига си бъбрал, момчето ми — напомня сговорчивата жена за присъствието си. — Натисни го най-сетне оня лост. Сварих се вече в тая дупка.
— Аз съм се варил доста по-дълго, мила. И без наличността на отдушник. И както виждаш, още съм жив. Така че нищо не пречи да почакаш.
— Лоран, вие няма да ми направите тая мръсотия… — обажда се и Ралф от подножието на величествената жена.
— Няма, разбира се — успокоявам го. — Ще ви оставя разпечатани. И подир малко ще пратя някой да ви пусне на чист въздух. Но не сега, а подир малко, колкото да имам време да се отдалеча достатъчно от пистолетите на вашите хора, Бентън.
— Пиер! — възклицава умолително жената.
— Лоран… — чува се и гласът на американеца.
Но аз вече съм потеглил към белия свят, макар и не тъй стремглаво, както би ми се искало. Изкачвам предпазливо стълбата и също тъй предпазливо се промъквам из коридора. Отварям една подир друга съседните врати — кухнята, хола, трепезарията. Празно.
В стаята до изхода обаче не е празно. Виолета лежи на предишното си място. Все още в гипс. И добре опакована. Втората медицинска превръзка се дължи вероятно на Флора. Тя е използувала за целта всичко каквото намери, но най-вече шнуровете от завесите. И като венец на делото си е завързала енергично устата на жертвата с една деликатно избродирана покривка.
Смъквам покривката и изваждам напъханата в устата на Виолета кърпа. Виолета вдишва жадно няколко едри порции въздух — един рефлекс, който ми е добре познат — и едва подир туй произнася с безпомощния си слаб глас:
— Каква ужасна жена!… Инквизира ме, заплаши да ме удуши, принуди ме да й кажа за скривалището, а накрая вижте на какво ме направи и ме остави като някакъв вързоп…
— Ужасна жена наистина — съгласявам се. — Обаче тя е просто ангел в сравнение с вас.
— Но аз нямах друг изход, господин Лоран! — произнася с подкупваща наивност това мило същество. — Какво можех да направя с голи ръце срещу всички тия хора, дето ме обсаждат…
— А как разбрахте, че обсадата ще се пренесе именно тук?
— Ами много просто: Кьониг вече ме подпитваше. А онзи ден и тая, вашата приятелка, Розмари с цялото си нахалство е ходила при моята приятелка тук, в Лозана, за да разбере къде е къщата ми… Тя, естествено, не е била дотам наивна, че да й го каже, но когато такава като Розмари почне да разпитва насам-натам, няма как да не стигне до къщата… А същия следобед там, в Меркур, и вие насочихте разговора към тая тема. И нали трябваше да разбера какво толкова ви влече насам… И най-важното: къде е това, дето ви влече. Защото аз самата не виждах къде може да бъде скрито то… Затуй реших да се преместя отново тук…
— И да си сложите един гипсов калъп за всеки случай…
— А вие не бихте ли сложили? След като знаете, че колкото по-беззащитен изглеждате, толкова по-малък е рискът да ви нападнат.
— Съвсем логично — признавам. — И съвсем логично ни заключихте в оная дупка, додето изгнием…
— Ами какво друго да направя?… Нямах никакъв друг изход…
— Вие сте прекалено хитра, мило дете. А прекалено хитрите накрая винаги губят, просто от много прекаленост…
И тръгвам към изхода.
— Така ли ще ме оставите?… — проплаква жената.
— Да. И то само от милосърдие. Защото така тъкмо имате вид на беззащитна. И няма да се изкушите да хлътнете там, където бездруго ще ви разкъсат.
Едва ли е нужно да пояснявам, че додето е траял разговорът, аз съм използувал възможността да огледам през прозореца околната обстановка. Малката полянка между къщата и дърветата е пуста. Встрани от полянката е гариран опелът на Флора, но той е празен.
Измъквам се прочее навън с мисълта да използувам колата на немкинята, макар и съвсем временно, Не съм направил обаче и две крачки, когато една могъща ръка ме сграбчва отзад за врата, а друга се вкопчва в десницата ми вероятно с намерение да я счупи:
— Тръгнахте ли си вече? — чувам един малко дрезгав глас.
Гласът на Брунер.
— Познахте — отвръщам спокойно. — Вече взе да ми наскучава. И не ми чупете ръката, моля ви. Това е съвсем излишно и за двама ни.
— Особено за вас… — изръмжава немецът.
Той обаче е поохлабил двете клещи, вероятно обезоръжен от спокойното ми държане.
— Ще ви пусна, Лоран. Знаете, че нямам нищо специално против вас. Но това ще стане след проверката. Вдигнете ръце и мирувайте.
Вдигам послушно ръце и додето той ме опипва, пояснявам:
— Ако търсите брилянтите, уверявам ви, че няма да ги намерите. В тоя момент те са вероятно, вече в ръцете на приятелката ви. Аз си изпълних обещанието, Брунер.
— Не ме разплаквайте, Лоран. И дръжте по-високо ръцете си — изръмжава отново немецът, който от повърхностното опипване е минал и към задълбоченото тършуване.
— Само, моля ви, не ми взимайте касетките…
— Дотрябвали са ми касетките…
— Колкото до пистолета, готов съм да ви го отстъпя. Той всъщност е на Бентън, обаче и на вас може да ви влезе в работа.
— Не е изключено — съгласява се немецът, като прибира пистолета.
В тоя момент физико-химическите реакции в ленивия му мозък успяват да преработят смисъла на току-що чутото име.
— Бентън? Къде е той?
— Долу при Флора — пояснявам. — Но излишно е да се страхувате: рогата в момента не ви заплашват. Колкото до брилянтите…
— Стига салати! — извиква Брунер. — Кажете, Лоран, брилянтите там ли са наистина? Да или не?
— Глух ли сте? Мисля, че точно се изразих: и брилянтите са там, и Флора е там, и Бентън е там!