Тайфуни с нежни имена

Райнов Богомил Николаев

— За тия негативи ли беше целият този спектакъл? — произнася пренебрежително американецът.

И няколко секунди по-късно миниатюрната касетка се търкулна в нозете ми. Прибирам я и обяснявам:

— Да, за негативите. Не за брилянтите. За брилянтите ще се разберете с Флора. Тя е сговорчива жена…

— Пиер, стига си бъбрал, момчето ми — напомня сговорчивата жена за присъствието си. — Натисни го най-сетне оня лост. Сварих се вече в тая дупка.

— Аз съм се варил доста по-дълго, мила. И без наличността на отдушник. И

както виждаш, още съм жив. Така че нищо не пречи да почакаш.

— Лоран, вие няма да ми направите тая мръсотия… — обажда се и Ралф от подножието на величествената жена.

— Няма, разбира се — успокоявам го. — Ще ви оставя разпечатани. И подир малко ще пратя някой да ви пусне на чист въздух. Но не сега, а подир малко, колкото да имам време да се отдалеча достатъчно от пистолетите на вашите хора, Бентън.

— Пиер! — възклицава умолително жената.

— Лоран… — чува се и гласът на американеца.

Но аз вече съм потеглил към белия свят, макар и не тъй стремглаво, както би ми се искало. Изкачвам предпазливо стълбата и също тъй предпазливо се промъквам из коридора. Отварям една подир друга съседните врати — кухнята, хола, трепезарията. Празно.

В стаята до изхода обаче не е празно. Виолета лежи на предишното си място. Все още в гипс. И добре опакована. Втората медицинска превръзка се дължи вероятно на Флора. Тя е използувала за целта всичко каквото намери, но най-вече шнуровете от завесите. И като венец на делото си е завързала енергично устата на жертвата с една деликатно избродирана покривка.

Смъквам покривката и изваждам напъханата в устата на Виолета кърпа. Виолета вдишва жадно няколко едри порции въздух — един рефлекс, който ми е добре познат — и едва подир туй произнася с безпомощния си слаб глас:

— Каква ужасна жена!… Инквизира ме, заплаши да ме удуши, принуди ме да й кажа за скривалището, а накрая вижте на какво ме направи и ме остави като някакъв вързоп…

— Ужасна жена наистина — съгласявам се. — Обаче тя е просто ангел в сравнение с вас.

— Но аз нямах друг изход, господин Лоран! — произнася с подкупваща наивност това мило същество. — Какво можех да направя с голи ръце срещу всички тия хора, дето ме обсаждат…

— А как разбрахте, че обсадата ще се пренесе именно тук?

— Ами много просто: Кьониг вече ме подпитваше. А онзи ден и тая, вашата приятелка, Розмари с цялото си нахалство е ходила при моята приятелка тук, в Лозана, за да разбере къде е къщата ми… Тя, естествено, не е била дотам наивна, че да й го каже, но когато такава като Розмари почне да разпитва насам-натам, няма как да не стигне до къщата… А същия следобед там, в Меркур, и вие насочихте разговора към тая тема. И нали трябваше да разбера какво толкова ви влече насам… И най-важното: къде е това, дето ви влече. Защото аз самата не виждах къде може да бъде скрито то… Затуй реших да се преместя отново тук…

— И да си сложите един гипсов калъп за всеки случай…

— А

вие не бихте ли сложили? След като знаете, че колкото по-беззащитен изглеждате, толкова по-малък е рискът да ви нападнат.

— Съвсем логично — признавам. — И съвсем логично ни заключихте в оная дупка, додето изгнием…

— Ами какво друго да направя?… Нямах никакъв друг изход…

— Вие сте прекалено хитра, мило дете. А прекалено хитрите накрая винаги губят, просто от много прекаленост…

И тръгвам към изхода.

— Така ли ще ме оставите?… — проплаква жената.

— Да. И то само от милосърдие. Защото така тъкмо имате вид на беззащитна. И няма да се изкушите да хлътнете там, където бездруго ще ви разкъсат.

Едва ли е нужно да пояснявам, че додето е траял разговорът, аз съм използувал възможността да огледам през прозореца околната обстановка. Малката полянка между къщата и дърветата е пуста. Встрани от полянката е гариран опелът на Флора, но той е празен.

Измъквам се прочее навън с мисълта да използувам колата на немкинята, макар и съвсем временно, Не съм направил обаче и две крачки, когато една могъща ръка ме сграбчва отзад за врата, а друга се вкопчва в десницата ми вероятно с намерение да я счупи:

— Тръгнахте ли си вече? — чувам един малко дрезгав глас.

Гласът на Брунер.

— Познахте — отвръщам спокойно. — Вече взе да ми наскучава. И не ми чупете ръката, моля ви. Това е съвсем излишно и за двама ни.

— Особено за вас… — изръмжава немецът.

Той обаче е поохлабил двете клещи, вероятно обезоръжен от спокойното ми държане.

— Ще ви пусна, Лоран. Знаете, че нямам нищо специално против вас. Но това ще стане след проверката. Вдигнете ръце и мирувайте.

Вдигам послушно ръце и додето той ме опипва, пояснявам:

— Ако търсите брилянтите, уверявам ви, че няма да ги намерите. В тоя момент те са вероятно, вече в ръцете на приятелката ви. Аз си изпълних обещанието, Брунер.

— Не ме разплаквайте, Лоран. И дръжте по-високо ръцете си — изръмжава отново немецът, който от повърхностното опипване е минал и към задълбоченото тършуване.

— Само, моля ви, не ми взимайте касетките…

— Дотрябвали са ми касетките…

— Колкото до пистолета, готов съм да ви го отстъпя. Той всъщност е на Бентън, обаче и на вас може да ви влезе в работа.

— Не е изключено — съгласява се немецът, като прибира пистолета.

В тоя момент физико-химическите реакции в ленивия му мозък успяват да преработят смисъла на току-що чутото име.

— Бентън? Къде е той?

— Долу при Флора — пояснявам. — Но излишно е да се страхувате: рогата в момента не ви заплашват. Колкото до брилянтите…

— Стига салати! — извиква Брунер. — Кажете, Лоран, брилянтите там ли са наистина? Да или не?

— Глух ли сте? Мисля, че точно се изразих: и брилянтите са там, и Флора е там, и Бентън е там!