Тайфуни с нежни имена

Райнов Богомил Николаев

— Случи се — кима младата жена.

Тя отмята рязко одеялото и отдолу се показва гипсираният й крак.

— Какво е станало?… Как?… — избъбрям.

Тя ми отправя страдалчески поглед и без да обръща внимание на Ралф, произнася уморено:

— Аз излязох от играта, Лоран… Тази заран едва не ме смачкаха в колата ми. И злополуката не бе случайна. Не желая вече нищо повече, освен да ме оставят на мира…

— Кои точно?

— Не знам… Които и да са…

— И вие лежите тук съвсем сама? — решавам да сменя темата след късо неловко мълчание.

— Съвсем не. За мене се грижи приятелката, тази, за която ви споменах. Тя живее съвсем наблизо.

В този миг Виолета се сеща за задълженията си на домакиня и предлага:

— Но седнете де! Не съм в състояние да ви почерпя, обаче вие можете и сами да си сервирате. Бутилките са оттатък, в дневната…

— Не се безпокойте — казвам, като сядам.

Ралф остава прав до вратата, решил отчасти да компенсира с тая стойка дългото мачкане на костюма си в колата. Той ми отправя многозначителен поглед в смисъл „докога ще си губим времето“. Аз също не държа да си губим времето, защото всяка загубена минута ни приближава до вероятния миг, когато хората на американеца ще нахълтат тук. Вярно е, че ще има да се поизпотят, додето открият точното място, ала в края на краищата не може да не го открият.

— Господин Бентън е чул, че имате намерение да продавате тази вила и да запазите другата в Берн — позволявам си да подметна.

— Може би… — смънка Виолета. — Не съм решила още, но може би…

— Той ме докара, като мислеше да използува случая, за да хвърли бегъл поглед на къщата… защото никой не е предполагал, че ще ви намерим в такова състояние…

— О, нека не пресилваме — възразява апатично домакинята. — Както виждате, не съм още на смъртно легло. И ако господин Бентън има желание… Съжалявам само, че не мога да го разведа…

— Не се безпокойте, госпожице — благоволява най-сетне да се обади американецът. — Става дума просто за един бегъл поглед… Нямам никакво желание да ви досаждам.

— Но вие съвсем не ми досаждате. Боя се, че стаите не са в образцов вид, но щом е само за един поглед…

Излизаме в коридора, минаваме транзит край вратите на следващите две стаи и стигаме до сервизните помещения. Вратата за зимника е широко отворена, тъй че тутакси зърваме циментовата стълба, водеща надолу. Намирам електрическия ключ. Дано да има крушки. В тия стари зимници понякога изобщо не се сещат да поставят крушки. За щастие тук е другояче.

Слизаме по стълбата и се озоваваме в обширно бетонено помещение, почти празно, ако не се смята инсталацията на парното в единия ъгъл. Въпросната стена е вероятно насрещната. Една празна циментова стена, върху която са отпечатани дъските на кофража, но лишена от каквато и да било ниша или отвор. Ако не се брои, разбира се, малкото отверстие в единия ъгъл с две тръби, снабдени с ръчки за регулиране на парата.

Приближавам до отверстието, следван от американеца. Отвинтвам кръглата ръчка на единия кран и пъхам вътре химикалката си. Нищо. Отвинтвам втората ръчка и повтарям операцията. Едва забележимо изтракване. Сетне циментовата стена бавно и безшумно се дръпва встрани и ни отваря пътя към бункера.

Влизаме и заопипваме стената около отвора. Ралф е набарал електрическия бутон — помещението се изпълва с мъждивата червеникава светлина на слаба крушка. Оскъдна светлина, но напълно достатъчна, за да видим отчетливо в дъното на помещението внушителната стоманена врата на вградена в стената каса.

Наблюдавам с интерес американеца с крайчеца на окото си. Обаче — характер или маска — лицето му запазва спокойния си израз.

— Дайте ключа, Лоран.

— Най-първо негативите, Бентън.

Той бръква в джоба си, изважда миниатюрна касетка и ми я подава.

— Надявам се, не са снимки на стари вестници…

— Можете да проверите.

Проверявам с помощта на увеличителното устройство, сетне прибирам негативите и изваждам ключа.

— Също и копията… — напомня Бентън.

Предавам и копията.

Американецът се отправя към дъното на бункера и забелязал, че го следвам по петите, предупреждава:

— Разрешавам ви да гледате, но не и да пипате.

Той напъхва ключа в ключалката, завърта го два пъти и без особени затруднения отваря тежката врата. Вътрешността на касата ни се разкрива, достатъчно осветена, за да установим, че съдържа две ръчни куфарчета. Две ръчни куфарчета на двата рафта, и нищо повече.

В този миг чувам едва доловимо щракване зад гърба си. Обръщам се тъкмо навреме, за да видя как бетонената стена бавно се връща на изходната си позиция, за да ни погребе. И през процепа, преди напълно да се е затворил, ми се мярва слабичката и безпомощна фигура на Виолета, стъпила достатъчно устойчиво на двата си крака и без следа от гипсов калъп.

Погледът на американеца е отправен в същата посока. За да му разкрие същата безнадежна ситуация: бетоненият бункер се е превърнал в наша гробница.

Отправям се към фаталната стена. Не, разбира се, за да я отместя с ръце, а за да потърся евентуалния лост за действие отвътре. Но такъв лост липсва. Действията са предвидени само за отвъдната страна, и най-вече за такива невинни и беззащитни девойки като тая пепелянка Виолета.

— Вие сте виновен, Лоран — промърморва уморено американецът, като се обляга на стената, без дори да обърне внимание, че е потънала в прах. — Ако я бяхме вързали здраво и ако й бяхме натикали една кърпа в лъжливите устенца, сега щяхме да работим съвсем свободно.

Той замълчава, разбрал, че укорите са безполезни, и бавно, вече съвсем без желание, отново се връща към касата.

— Да видим поне какво има вътре. И без туй разполагаме с достатъчно време. Съвсем достатъчно. Чак додето кислородът се привърши и пукнем от задушаване.

Ралф изважда едното куфарче, поставя го върху циментовия под и го разтваря. Не си правя труда да приближавам, защото и отдалеч мога да си дам сметка за съдържанието: златни предмети, златни монети, бижута, изобщо тоя род вещи, от които всеки еснаф стиска по малко в някой ъгъл, но които тук са немалко, а много.