Тайфуни с нежни имена
Шрифт:
— Нито едното, нито другото: дебнела ни е, значи не е случайно. Обаче не сме се и договаряли, както вие си въобразявате с невероятната си мнителност.
— Тази жена просто ме вбесява с нахалството си!
— Ревнувайте — окуражавам я, — това ми доставя удоволствие.
— Да ревнувам ли?… Едничкото, от което се боя, е, че може да отмъкне брилянтите в последния момент.
— Едва ли. Не съм пророк, разбира се, но едва ли. Струва ми се, че шансовете са предимно на ваша страна.
— Шансовете са едно, Пиер, а крайният резултат — друго. Знаете, че разчитам само на вас.
— Знам, знам — казвам. — Само побързайте.
И когато тя пристъпва оттатък към сложната процедура на обличането, запитвам:
— Какво прави вашата приятелка Виолета?
— Няма я. Изчезнала — раздава се от другата стая гласът на Розмари.
— Как така „изчезнала“?
— Ами когато се прибрах към три часа, прескочих да я видя, макар че тя съвсем не го заслужава, обаче я нямаше. А от съседите разбрах, че е заминала с реното си още от заранта.
Едва изчакал края на фразата, отивам в кухнята и надниквам през прозореца. Вилата насреща е тъмна. Една подробност, непредвидена в плана ми. Да се надяваме, че е без значение.
Точно подир половин час биваме въведени в покоите на американеца от Тим или Том. Макар че единият от тия двамата вече го бих, но все още не мога да ги различавам. В хола, наред с домакина, вече ни очаква и Флора.
— О, скъпа, тази прелестна рокличка ви прави съвсем ефирна — възклицава тя към Розмари.
Което на техния змийски език означава „съвсем кльощава“.
— А този стегнат костюм чудесно откроява вашата снажност, скъпа — отзовава се квартирантката ми.
Което на същия змийски език означава „пълнота“.
Но Флора дава вид, че не е чула, и се обръща към мене:
— Пиер, момчето ми, отдавна не съм ви виждала…
„От един час“, отвръщам, само че на ума си.
— Мисля, че няма защо да се бавим — подхвърля Ралф, като напуска креслото си в ъгъла и се отправя към приготвената вече игрална маса.
Бързаме да последваме примера му и играта започва с привичния спокоен ритъм и в традиционната насока, в смисъл че аз губя. Губи обаче и американецът, може би понеже умът му е твърде погълнат от други неща, а може би просто, защото е заел мястото на втория губещ, и по-точно, онова срещу мене.
— Нищо, ще ни върви на любов — успокоява се той с обичайната старовремска духовитост, с което предизвиква едновременните иронични полуусмивски и на двете жени.
В тоя миг Тим или Том идва да доложи, че някой търси по телефона мьосю Лоран.
— Кой ли може да е? — правя се на озадачен, тъй като ненадейното позвъняване е само част от предварително изготвения план.
— Наистина кой ли е? — пита и Ралф, като ми хвърля подозрителен поглед.
Ставам, отправям се през коридора към кабинета и чувам зад гърба си очакваната реплика на американеца:
— Момент, идвам веднага!…
Защото задачата на американеца е да играе ролята на човека, измъчван от недоверие.
И тъй, без да обръщаме каквото и да е внимание на телефона, ние излизаме един подир друг през задния вход и се отправяме към паркираната малко по-далече кола на Бентън. Сядаме отпред и Ралф подкарва, като се въздържа да форсира излишно мотора. За Тим или Том остава грижата да уведомят подир няколко минути дамите, че съм бил извикан спешно от някой си мьосю Бенато и че домакинът, жертва на обичайната си мнителност, е сметнал за необходимо да ме придружи.
Ситуацията във вилата оттук нататък ще бъде изцяло в ръцете на дамите. В смисъл, че додето са склонни да чакат, те ще имат все още чувството, че са гостенки, а от мига, в който пожелаят да излязат, ще разберат, че са попаднали в плен. Защото, както се е опитал да ми обясни Бентън, Том или Тим въпреки крехкия си вид съвсем не са дотам беззащитни.
— Виолета е изчезнала още от заранта — забелязвам, когато минаваме край вилата на Горанов с все още тъмни прозорци.
— Какво значение?
— Никакво, освен ако с цялата си наивност се натика в комбинацията ни.
— Ако се натика, ще я изхвърлим — промърморва небрежно Ралф.
Излизаме на шосето към Лозана и полетяваме под унилата светлина на тоя жълт флуоресцент, от който те обзема мирова скръб. Мълчим, защото каквото е имало да си кажем, е вече казано. Движението е съвсем слабо и светлата лента на шосето лети срещу нас между двете плътни стени на околния мрак. По едно време улавям нейде далеч зад буика два силни фара и това ме подтиква да наруша тишината:
— Надявам се, че подире ни не се е залепил вашият днешен ситроен или нещо друго от тоя род…
— Уверих ви вече, че няма да има нищо от тоя род — отвръща сухо Бентън.
— Понеже намеси ли се трето лице, това ще означава край на операцията.
— Почвате да се повтаряте, драги — забелязва американецът.
Обаче и той се повтаря, защото малко по-късно подхвърля:
— А каква е гаранцията, че вие не ме водите в капан?
— Не ставайте смешен. Какъв капан? Тук, в тая страна, по-скоро аз съм в ръцете ви, отколкото вие — в моите.
Фаровете зад нас постепенно се приближават додето колата най-сетне ни настига и задминава. Един анонимен Мерцедес с една анонимна жена. Възрастна жена, не от тия, нашите. Вероятно Ралф съзнателно е понамалил газта, за да даде преднина на мерцедеса и да възстанови душевния си покой.
— Вие все пак не ми казахте каква точно е крайната спирка — обажда се отново по някое време американецът.
— Излишно е да ви го казвам. Това би могло само да ви изкуши да изпратите там някой от вашите хора и да развалите всичко.