Тайфуни с нежни имена
Шрифт:
Спираме в хотела, колкото да се разплатим, и продължаваме към Берн. Пейзажът е познат и не особено екзотичен, а след спадането на напрежението главоболът наново се засилва. Мълча прочее и се опитвам да подремна, макар че това е такава жена, та да не смееш в близост до нея и да дремнеш.
— Добре ме преметна ти с тия „пет часа“ и тоя „Контис“… — чувам по едно време гласа й.
И понеже не възразявам, тя отново подхваща:
— Навярно и сега нямаш представа за какво говоря.
— Съвсем смътна — признавам. — Твоята доза просто ме изкара от релсите.
— Обаче не дотам, че да изтървеш срещата. Да бях се сетила малко по-рано да потърся адреса му в „Нидегер и Пробст“… Щеше тогава да ме изгледаш откъм гърба.
— Гледката заслужава внимание наистина — промърморвам. — Но макар много да държиш на интелекта, ще си позволя да ти кажа, че известни части на гърба ти са значително повече развити от акъла.
— Да бях се сетила малко по-рано… — повтаря горчиво Флора, без да ме слуша.
— И какво щеше да постигнеш? Щеше да хвърлиш две хиляди — защото мьосю Арон не би се отказал от своите две хиляди и срещу всички женски прелести на света, щеше да хвърлиш тия две хиляди за един ключ без всякакво предназначение. Смятах те за по-умна, обаче очевидно съм сгрешил.
— Забравяш, че с ключа в ръка играта щях да я водя аз! — възразява дамата. — От мене ключа, от теб ключалката, но играта щях да я водя аз.
— Ти никога няма да водиш играта, скъпа. Това не е бридж, нито търговия с лули. И макар че не обичаш да те командуват, в твой личен интерес е да се въздържаш от импровизации и да ме слушаш, ако наистина държиш да стигнеш до брилянтите.
Гласът ми е достатъчно авторитетен въпреки налягащата ме дрямка и жената размисля известно време върху смисъла на току-що произнесеното.
— Добре, Пиер, но и ти запомни: ако дори само се опиташ да ме преметнеш на финала, ще те убия!
— Не ме плаши — измърморвам едва-едва, защото дрямката все повече ме обхваща. — Знам, че няма да го направиш. Ти имаш слабост към мене.
— Наистина едва ли ще го направя — признава тя. — Не, наистина не бих имала сили да те убия…
И за да ме успокои съвсем, добавя:
— Ще те убие Брунер.
ДЕСЕТА ГЛАВА
По мое внушение Флора е спряла колата до сладкарницата при Остринг и сама е продължила нататък. Раздялата ни няма особено конспиративно значение, но в момента само една разправия с Розмари ми липсва.
Къде отпочинал, къде добавъчно омърлушен от дрямката в колата, тръгвам към вилата, обаче още на първия завой виждам зеления буик на американеца, спрял до алеята.
— Тук на място ли искате да ви пречукам, Лоран, или предпочитате да извърша екзекуцията на закрито? — запитва любезно Ралф, като подава глава от колата.
Тази безвкусна идея да бъда пречукан, изглежда, става все по-популярна.
— Не забравяйте, че между нас съществува споразумение — напомням.
— Само че вие го нарушихте.
— Лошо сте информиран. Прескочих просто с Розмари до нейния Грабер…
— Това вече го знам.
— И додето я чаках долу в хола, на мене пък наскочи Флора. Връхлетя ме като тайфун и ме отнесе…
— … И през целия ден ви подмяташе насам-натам като безпомощен обрулен лист…
— Е, не чак толкова безпомощен. Мисля, че свърших известна работа. Но наистина през целия ден не можах да се отърва от тази Флора.
— Знам и това — кима Бентън. — Видях ви как слязохте от колата й. А каква работа свършихте?
— Тук на пътя ли ще говорим? — запитвам с укор, понеже усещам жизнена необходимост от чаша горещо кафе.
Американецът излиза от буика и ние се запътваме към сладкарницата, една от малките гордости на квартала. Сладкарницата наистина е доста уютна, ала ние се разполагаме отвън на терасата, отдето човек може да наблюдава долу шумния булевард с трамваите, пристигащи от града, завиващи и поемащи обратно, а горе — зелените хълмове, по които са накацали вилите на това мирно и тихо село — нашия квартал.
— Мисля, че още тази нощ ще можем да приключим операцията и да завършим сделката — казвам при второто кафе.
— Какво означава това „мисля“? — поглежда ме Ралф с черните си меланхолични очи.
— Искам да кажа, ако тия жени не объркат нещо.
— Това зависи от нас, дали ще им позволим да объркат нещо. Кажете най-първо какви са намеренията ви. А после ще съставим план.
— Смятам, че по-добре би било да съставим просто едно каре — подхвърлям.
И излагам проекта си в общи линии.
Ралф мълчи известно време, като вероятно проверява мислено дали в тоя проект не съществува някаква невралгична точка, обещаваща му подхлъзване. Сетне казва:
— Съгласен. И няма смисъл да губим време. Елате подир половин час с Розмари, а аз ще се погрижа да Флора.
— Най-после! — възклицава квартирантката ми, когато влизам в нашия хол с тия тъй успокояващи нервите зелени тапети.
— Не е зле да се поприготвите, мила, Бентън ще ни очаква подир половин час.
— За какво? За да ни ликвидира?
— Засега в програмата не се предвижда такава точка. По-скоро обичайният бридж.
Розмари става от любимото си място на кушетката, където досега вероятно си е яла нервите, но преди да се отправи към спалнята, не пропуска да запита:
— А вие свършихте ли си работата?
— Мисля, че да. Макар и отчасти.
— Защо отчасти?
— Защото се сблъсках с Флора.
— Случайно ли беше сблъскването, или по предварителна уговорка? — поглежда ме жената с един от неприятните си погледи.