Тайфуни с нежни имена
Шрифт:
— И през ум не ми е минала подобна мисъл — лъже той най-безочливо. — Аз не съм дотам беззащитен, че да се нуждая от охрана.
— Вярвам ви. И дори да не вярвам, издутината отляво на сакото ви би могла да ме убеди, че греша. Макар че ако питате мене, съвсем напразно сте се обременили с тая ютия.
— Възможно е — отвръща Ралф. — Искрено казано, моята работа е да проучвам досиета и да броя банкноти, а не да стрелям.
— Надявам се, че не говорите за съвсем формалната си, а може би и напълно въображаема
— В банката или другаде, но моята работа е именно най-вече канцеларска. Само че преди да стигна до тая канцеларска работа, аз съм опитал и много други неща. Тъй че ще сгрешите, ако ви хрумне да ме смесвате с Кьониг.
— И през ум не ми е минала подобна мисъл — уверявам го на свой ред. — Напротив, разчитам, че сте добър професионалист. Защото, ако сте наистина добър професионалист, едва ли ще прибегнете до глупости, които биха могли да хрумнат само на някой любител и да развалят всичко.
Естествено, аз не изпитвам чак такова сляпо доверие към американеца. Дори съм склонен да допусна, че буикът е снабден с една от тия мизерни апаратури, огласяващи етера със своите „пиу-пиу“ и насочваща от далечно разстояние някой ситроен по следите ви. Нищо чудно тия от ситроена да имат съответната връзка с ония от вилата, с някой Тим или Том, готов при нужда да доведе подкрепление. И все пак, ако не вярвам в искреността на Ралф, аз нямам основания да се съмнявам в користолюбието му. А користолюбието изисква поне по време на сделката ние двамата с него да бъдем съвсем сами. За да стане сделката на четири очи. За да не възникне нито сянка на съмнение у шефовете на американеца. За да бъде всичко както трябва.
Рискът може да възникне оттук нататък. Разбира се, на Бентън не му струва нищо да ме пусне да си вървя по пътя. Изчезвам с документи без капитално значение и го оставям на спокойствие. Но той няма да прояви подобно великодушие. Както няма да направи и глупостта да ме предаде на шефовете си. Той просто ще ме ликвидира, и то с единствената цел да премахне завинаги един неудобен свидетел.
— Какъв час сте определили на хората си, за да влязат в действие? — запитвам, колкото да кажа нещо.
— Вие ставате наистина отегчителен, Лоран — промърморва Бентън.
— Защото вече ви обясних, че скривалището не може да се отвори за пет секунди. И ще бъде еднакво неудобно за двама ни, ако хората ви си напъхат носа преждевременно.
— Вие ставате наистина отегчителен — повтаря американецът. — Можете да бъдете сигурен, че никой няма да си напъха носа и никой в нищо няма да ни попречи.
Останалата част от пътя минава в мълчание. Едва когато вече влизаме в Лозана, Ралф запитва:
— Сега накъде да карам?
— Към гарата.
— Ако ми кажете направо адреса, по-лесно ще се ориентирам.
— Не мога да ви кажа нещо, което и на мене не е известно. Имам само зрителни впечатления за мястото.
Истината е тъкмо обратната: нямам никакви зрителни впечатления, но съм се ориентирал съвсем точно за мястото по картата. Когато стигаме гарата, обяснявам:
— Завийте надолу, минете под моста, а сетне завийте пак вдясно.
И едва когато завива вдясно, давам следващото указание, а сетне — по-следващото. И тъй нататък. Като съзнателно усложнявам маршрута, дори с риск да се объркам. Додето най-сетне буикът се вмъква в тесен проход между някаква висока сграда и някакъв зид.
— Тук ли е? — пита подозрително Ралф.
— На две крачки оттук — успокоявам го.
Тръгваме и двете крачки се оказват твърде продължителни.
— Вие ме разигравате, драги — подхвърля американецът.
— Съвсем не съм настроен да ви разигравам. Обаче аз също имам право на известни предпазни мерки. И нямам никакво желание да умирам толкова млад.
Накрая стигаме до не твърде голяма, но масивна постройка, открояваща се смътно сред няколко дървета върху полегат терен край езерото.
— Тука е — казвам.
— Вие наистина сте ме разигравали — забелязва Ралф. — Можехме да дойдем с колата за нула време.
— Да обиколим от другата страна — предлагам, без да го слушам.
Обикаляме и откриваме, че прозорецът на стаята до входа е осветен.
— Свети! — установява Бентън очевидното.
— Аз нали ви казах, че Виолета ще се набърка — промърморвам.
— Толкова по-зле за нея — отвръща спътникът ми и се отправя към вратата.
— Чакайте, така не бива — спирам го. — Да не искате да я ликвидираме?
— Защо трябва да я ликвидираме? Ще я завържем и ще й пъхнем нещо в устата.
— Оставете тия бандитски маниери. И дайте ми възможност аз да действувам. За силните средства винаги има време.
— Добре, Лоран, действувайте — отстъпва неохотно Ралф.
Натискам звънеца достатъчно силно, за да я разбуди, ако е заспала. Малко по-късно отвътре се чува гласът на Виолета, твърде слаб, за да доловим нещо членоразделно. Натискам бравата и вратата се отваря. Отдясно на коридора е другата врата — на осветеното помещение. Широко и гостоприемно отворена. Така че влизаме.
Виолета лежи на дивана загърната в пъстро одеяло и когато ме вижда, на лицето й се появява анемична усмивка:
— А, мьосю Лоран!
Сетне погледът й спира на американеца и усмивката се заменя с недоумение.
— Нашият съсед, господин Бентън — бързам да го представя. — Той ме доведе.
И понеже и тъй, и тъй сме почнали да се обясняваме, допълвам:
— Изплашихте ни, Виолета. Тръгнахме да ви търсим по участъците. Издирихме тукашния ви адрес. Помислихме, че бог знай какво се е случило…