Тайното учение
Шрифт:
От тази нощ насетне всяка вечер взимах книгата и прочитах страница или две. Четях малко. Повече мислех над прочетеното. Постепенно това общуване с идеите на Учителя се превърна в психическа необходимост. Всичко, което научавах, ми се струваше тъй достоверно, та дори не изпитвах нужда от доказателства. Не, това съвсем не беше сляпа вяра. Имах чувството не че вярвам, а че знам.
Но тогава какво оставаше от предишните ми знания, в които толкова години бях твърдо убеден? Този въпрос дълго време изобщо не ме вълнуваше. Не намирах никакво неразрешимо противоречие между социалистическите възгледи и принципите на Учението, понеже, както вече споменах, социализмът ме бе привлякъл още от началото не с научната си теория, а с обещанията за едно общество
Двуногите с тесногръдо мислене и сектантско ожесточение наистина са способни да омърсят и най-светлата идея. Както казва Учителят: „Три столетия след като Благословения2 си отиде, Учението вече се изпълни с религиозни спорове. Не мина и век, когато християнството прояви крайна нетърпимост. Последното възгласяване на Мохамед започна с фанатизма. Религиозните спорове унищожиха смисъла на Учението, затова сега зовем към особена търпимост, отклонявайки споровете.“ Убогостта на онова, което бе прието да се нарича „реален социализъм“ ми се струваше последица на аналогична деформация. Едва по-късно, след все по-пълните разкрития за зловещите престъпления на комунистическите главатари в продължение на повече от половин век, стигнах до извода, че тук нещата са по-други. Марксическият социализъм не бе станал жертва на по-сетнешно изопачаване. Той бе носил своя тежък неизлечим порок още от самото си раждане, и този порок бе принципът на насилието. „Насилието е акушерка на всяко старо общество, когато то е бременно с ново“ — декларираше Маркс. „Революционното насилие и диктатурата са прекрасно нещо, ако се прилагат когато трябва и срещу когото трябва“ — добавил бе Ленин.
На младини ние приемахме тези постановки, като израз на някаква социална неизбежност, която е съвсем преходна, понеже, нали, „в нашия идеал няма място за насилие над хората“ (Ленин). Да, само че на практика преходното всъщност се бе оказало непреходно, а красивият идеал служеше за прикритие на чудовищни посегателства над отделния индивид, над едни или други слоеве, над цели народи. Ние потръпваме от ужас при мисълта за хилядите нещастници, избивани в Сибир или в Катинската гора, без всякога да си даваме сметка, че не по-малко страшна е тривиалната, всекидневна и вездесъща принуда, която прониква чак до подробностите на нашия бит, разпорежда се над личния ни живот, промива мозъците ни и тегне като постоянна заплаха над всяко самостоятелно начинание, несъобразено с узаконените стандарти.
Тази заплаха тегнеше и над собствените ми начинания, даже по времето, когато подир преживените сблъсъци и изтърпените удари, бях прекратил проявите си на еретик. Принуден бях да правя компромиси и да се движа по обиколни пътища, за да добия възможността да изразя поне част от онова, което носех у себе си. Знам че според някои хора всеки компромис е стъпка към капитулацията. Такива хора смятат, че ако нямаш право да кажеш всичко, което мислиш, най-добре е да замълчиш. Аз обаче съм убеден, че да замълчиш, тъкмо това означава да капитулираш, да си отидеш от света, без да споделиш с околните дори малкото, което носиш в душата си.
Вярно е, че можеш да пишеш и за себе си, или за бъдещия хипотетичен читател, или както се казва — за чекмеджето. Настоящата книга е писана именно за чекмеджето. Малцината, които са я чели в ръкопис знаят, че тя бе съставена през 1979, сиреч в едно време, когато публикацията й беше немислима. Надявах се все пак, че подир някоя и друга година текстът ми ще може да стигне до отделни читатели поне под формата на ксерокопие. Това обаче не стана, тъй че ръкописът продължи да лежи в чекмеджето. Оставаха обиколните пътища. Оставаше възможността с иносказания и недомлъвки да се изразят поне някои идеи на Учението. Такива идеи лежат в основата на монографията ми за Николай
„Привикнали да възприемаме света в ограничения диапазон на сетивата, ние сме си създали за света една наивна, но донейде успокояваща представа: небе, вода и най-вече земя, твърдата надеждна земя, върху която можеш здраво да стъпиш, да построиш дом, да отгледаш деца и някой ден да склопиш очи за последния сън.“
„При всичките ни съвременни познания за космоса ние нерядко си го представяме също тъй успокоително — осеян с мирни планети, далеч по-мирни от нашата, върху които някога в бъдеще ще можем да прекарваме лятната си ваканция.“
„Ние забравяме или се опитваме да забравим, че светът, който ни заобикаля, е величавият и страшен свят на Огъня. Огромната част от космическите тела са огнени тела. Огън бушува под земята, из която тъй спокойно се движим. Огън бушува или тлее и у самите нас, защото в един огнен свят всеки живот е така или иначе огнен. Угасне ли огънят, небесното тяло се превръща в мъртва планета, а човешкото тяло — в труп.“
„Огнената субстанция на света не е символ. Тя е материален факт. Горенето у живия човек не е символ. То е материален факт. Само че огънят, като всеки първоосновен елемент, има различни прояви. Той може да бъде пъклена унищожителна стихия, атомна гъба, космическо изригване, но и раждане на нова звезда, градивна пречистваща сила, духовен пламък…“
„Огънят-може да бъде зачеване и разруха, изгрев и пожар, живот и смърт. Макар да съзнаваме тази двузначност, ние инстинктивно се стъписваме пред огъня, както звярът се стъписва пред запалената главня, защото в инстинкта ни се спотайва прастарото животинско начало. Ние рядко си даваме сметка, че огънят, това е самата светлина на света, че ако го нямаше огънят, вселената щеше да бъде безпределност на мрака, непрогледна и бездънна пустош на смъртта…“
„У двуногите огънят е само биологична енергия, избиваща нерядко в разрушителния бяс на стихията. При човека, надраснал стадия на двуногото, огънят се проявява в обич и в творчество — две начала, които са неразделни, защото истинското творчество е винаги вдъхновено от обич и действената обич е винаги животворяща. Високите помисли и благородните чувства на човека са еманации на малкото слънчице, което носим у себе си, за да светим на другите и на себе си.“
„Предпазливите и хитрите вероятно ще кажат, че който гори, неизбежно изгаря. На такива би могло да се отговори, че който не гори, той неизбежно изгнива. Всеки е свободен да реши — дали да гние или да гори, дали да се разпада, обгърнат от зловонния дъх на разложението, или да пламти с красотата, присъща на огъня.“
Днес вече обиколните пътища на иносказанието са ненужни и захвърленият в чекмеджето ръкопис може най-сетне да види бял свят. Но тъкмо сега ме обзема съмнение: Струва ли си да се захващам с нещо, което не ми е работа? Не съм специалист по окултни науки. Нямам амбицията да бъда апостол на нова вяра. Единственото нещо, което ми вдъхва известна увереност е съзнанието, че всички изводи, които предоставям на читателя, са правилни. В това ме е убедил собственият ми опит. Отделен въпрос е дали и доколко съм успял да приложа сам тези изводи в живота. Защото едно е да знаеш как трябва да постъпиш, друго е да имаш нравствената сила да постъпваш винаги тъй, както трябва.
Учението дава понятие за целия заобикалящ ни свят, чак до безпределните пространства на космоса. И все пак, без да подценявам връзките на земната ни участ с движението на далечните планети, мисля че за нас — особено в период на криза като днешната — най-неотложни си остават задачите, свързани с нашето човешко битие тук и сега.
Да се огледаме в себе си и около себе си, за да разберем себе си и да овладеем себе си — това като че ли е много по-просто и по-лесно, отколкото да изследваме дълбините на космоса. Съвсем не. Не е никак просто.