Тайното учение
Шрифт:
„Ще запитат — в какво е най-добрата пранаяма? С какво се изработва най-добрият ритъм? С какво се побеждава червеят на унинието? — С труда. Само в труда се образува очарованието на усъвършенстването. В труда ще дойде и огненото кръщение.“ (М.)
„Трудът води също тъй към Висшия Свят, както и знанието. Та всеки труд е познание. Тъй трудът е молитва.“ (М.)
Трудът нерядко се нарича „тежък“, „изтощителен“, „убийствен“, за него се говори като за изтезание и непоносимо бреме. В библейското предание трудът е представен като наказание, което Бог праща на Адам, задето е нарушил заповедта му: …„С мъка ще се храниш от земята през всичките дни на живота си… с пот на лицето ще ядеш хляба си…“ У много хора в продължение
Прекомерният труд е наистина изтощителен, и някои форми на труда са действително тежки. Ала те стават още по-тежки, когато им се противим. Работата е процес, а влезем ли в процеса, следва да влезем и в ритъма. Ако едно зъбчато колело в машината започне да се движи по-бавно от необходимото, то няма да спести енергията си, а ще се само-разруши — зъбците му ще бъдат изронени.
Естествено формите, времетраенето, ритъмът на труда трябва да бъдат съобразени с човешките възможности. Но няма нищо по-погрешно от схващането, че бездействието е наслада и съхранение на силите, докато работата е наказание и изтощение. Никой не оспорва елементарната истина, че при работата се изразходва енергия. Обаче малцина осъзнават също тъй елементарната истина, че енергията се придобива именно когато се изразходва, а не когато седим със скръстени ръце. Можем да се храним с най-калорични храни, но ако се излежаваме, няма да натрупаме мускули. Ще натрупаме тлъстини. Можем да четем най-съдържателни и мъдри книги, но ако избягваме напрежението на мисълта, на труда и на действието, няма да разширим съзнанието си, а само безполезно ще обременяваме паметта. Човекът е като пламъка: пламъкът в горенето непрестанно се самораздава, но и непрестанно всмуква енергия. Престане ли да се самораздава, той угасва.
„Отдаването е основен принцип на огнената божественост на духа. Сходството с огъня е поразително при всички стадии на развитие. От най-грубите форми на живота, до висшите преминава отдаването… На високите степени съществата приемат отдаването като радостно задължение… Тогава ние влизаме в равновесие с Огнения принцип и отдаването става получаване. Съществото приема висшите дарове вече без всяка себичност. В такъв ускорен обмен се извършва притокът на енергия. Такова постоянно възраждане обновява съзнанието и спасява от прекъсвания на съзнанието при прехода в Тънкия Свят.“ (М.)
Именно върху основата на тази органическа връзка между отдаването и получаването, се осъществява и нашето обогатяване в процеса на труда. И именно защото корелацията отдаване-получаване има своите чисто физически аспекти, Живата Етика ни запознава дори с физическите условия, които са най-подходящи за дейността ни:
„Кое външно условие е необходимо за качеството на работата? — Светлината. Само светлината прави работата производителна и полезна. Пеперудата може да лети, додето нейният многоцветен прашец не е изтощен. У човека съществува същата тази многоцветна сила и тя възприема посредством фотоплазмата мощта на светлината. Различни плазми са посредници между видимото и невидимото…“
„Най-добрите съединения със светлината се получават заран, затова не засенчвайте утринната светлина. Работете на светло, решавайте на светло, съдете на светло, тъгувайте на светло, радвайте се на светло… Лъчите на слънцето трябва да бъдат оценени като световно съкровище.“ (М.)
Действията, водещи до самоусъвършенстване, не се изчерпват с труда. Те обхващат нашето поведение в обществото, нашите отношения с хората, нашите реакции спрямо проявите на злото. Учението няма нищо общо с принципа за непротивене на злото, представян нерядко като християнски принцип. Истината е, в скоби казано, че Исус никога не е проповядвал подобна идея, а с камшик в ръка е изгонил търговците от храма. И Живата Етика, като ни предпазва, както вече видяхме, от нетърпимостта, безплодното отрицание и безсмислените дискусии, в същото време гледа на борбата срещу злото като на елементарен човешки дълг. В случая става дума не само за проява на филантропия, а и за естествена самоотбрана, защото ако не реагираме на злото, то ще ни смачка.
„Нека не се смущават от моите изисквания за борба — казва Учителят. — Стоящите на едно място, хиляда пъти повече се подлагат на опасност, от онези, които се стремят. Естествено, нека устремът бъде в сърцето и в мислите, а не само в нозете.“
Пътят на самоусъвършенстване е безспорно сложен, труден, съпроводен с множество изпитания. Тръгналият по този път скоро дори изпитва усещането, че изпитанията, вместо да намаляват, все повече се умножават. Малодушният започва даже да мисли, че вместо да бъде награден, бива наказван за старанието си, и подобна мисъл нерядко го отхвърля задълго или завинаги встрани от пътя.
Каза се, че съществуват злотворни сили, противопоставящи се на всяко добро начинание. Но с тях или без тях, на всеки от нас общо взето са орисани от Кармата определен дял изпитания, през които, искаме или не искаме, ще трябва да минем. И изборът на правилния път в никакъв случай не умножава броя на изпитанията, а само съкращава времето на тяхното изживяване. Оттук и нашето впечатление, че препятствията се умножават.
„Да, всеки поел по пътя на служене на Общото Благо, неизбежно е подложен на всевъзможни изпитания, които са последици на усилената духовна и мисловна работа, а също и на ускорено изживяваната карма. Та нали всеки мисловен процес изменя нещо в нашата карма. Затова ако той е насочен към доброто строителство, то произтича и съответно пречистване, но тия пречиствания биват болезнени. Хубаво е, ако успеем да обикнем трудностите, защото само личният опит, личните преживявания и страдания ни научават на великото търпение и милосърдие, качества, лежащи в основата на всички постижения.“ (М.)
Прочее, страданията са неизбежни. Ала те съвсем не са наказание или проверка от страна на Учителя, нито са неотменимо предписани от Космическия закон. Законът на при-чинността и на еволюцията наистина ги допуска в неизброимите множества на диференциация, на трансмутация и на създаващи се причинни връзки, но не ги програмира фатално. Творец на човешките страдания е самото човечество и затуй справедливостта на Висшия закон изисква човечеството да жъне страданията, които тъй лекомислено е посяло.
„Навсякъде се посочва, че страданието е най-добро пречистване и съкращаване на пътя. Несъмнено, в съществуваме земни условия това е така. Но могло ли е да се създава Творението с неотменимото условие на страданието? Не. Естествено, великото творчество не ще предвижда необходимост от страдание. Хората сами с ужасяваща старателност са се вмъкнали в кръга на страданието. Цели хилядолетия хората се стараят да се превърнат в двуноги. Те се опитват със злоба да угнетяват атмосферата на Земята. Наистина всеки лекар ще потвърди, че без зло няма да има и страдание. Умението да се избавим от страдание ще наречем стремеж към доброто.“ (М.)
Ако се постараем да разберем простата истина, че при реалните условия, създадени от човечеството, страданията и трудните изпитания са неотменими, вероятно и с по-голямо самообладание ще погледнем на тях. Някои вождове в древността са изгаряли всички мостове зад войската си, та да бъде ясно, че има само един единствен път — пътят напред. Когато съзнаем, че има само един път и че всички отклонения водят до далеч по-големи мъки или до самоунищожение, тогава навярно по-мъжествено ще приемем неизбежното. Не е изключено да разберем, че то е колкото неизбежно, толкова и необходимо за нас, както са ни необходими стръмните стъпала, щом веднъж сме решили да се движим нагоре.