Тайното учение
Шрифт:
Победата над раздразнението не само ще ни изпълни с увереност относно възможността да преодоляваме слабостите и да вървим напред. Тя ще ни възнагради с плодове, неколкократно по-големи от очакваните. Защото в случая се касае за един възлов недъг, а когато такъв недъг отпадне, другите свързани с него недъзи губят силата си и съвсем лесно биват отстранявани.
Най-трудна е борбата с нашия основен порок — себичността. Той има свойството непрестанно да се прикрива, проявява се съчетан с повечето ни слабости и подхранва повечето ни слабости. Като някакво черно слънце себичността пръска тъмните си лъчи в нашата душевност и всеки негов лъч е един психичен недъг. Себичността е нашият най-голям враг, но при наличността на неразвито съзнание, ние я възприемаме не като
Всъщност подобни хора няма да бъдат много далеч от истината. Всичко зависи от туй, кое именно определяме като „себе си“, като свое Аз — дали низшето Его, личността, осъдена на разпадане или истинската индивидуалност, висшето и безсмъртно Его.
Себичността действително може да се проявява като говорител на нашето Аз, само че — на низшето Аз. И в такъв „случай следва да решим, дали си струва заради криво разбраните и преходни интереси на една преходна същност, да жертваме истинските си интереси и да се обричаме на неизмерими беди в по-нататъшното съществуване, отвъд епилога на тази краткотрайна пиеса, каквато е физическия ни живот. А 0ека не забравяме и това, че тежките последици на себичността обикновено се струпват върху гърба ни още тук, по време на физическото съществуване.
Себичността често се проявява в сравнително невинни форми: славолюбие, суетност, желание да се самоизтъкнем, да станем център на внимание, а по възможност и на адмирация. Според някои психолози това са деформации на естествения импулс към общуване, според други — осъзнати или неосъзнати прояви на волята за власт. При всички случаи това са стремежи, колкото наивни, толкова и безплодни, заплащани с чудовищно прахосване на време, на емоции и материални средства. Ако се направи дори най-груба сметка, какви сили и какви богатства прахосват хората, за да правят впечатление един на друг, картината ще бъде наистина потресаваща.
Колкото повече дадена личност има съзнанието за успех по пътищата на суетата, толкова по-уязвима става тя за нови и нови пристъпи на себичността. Появяват се самовлюбеността, високомерието, пренебрежението, грубостта към околните. Носителят на подобни слабости е отговорен не само за тях, но и за противоположностите им, които предизвиква у по-нискостоящите — лицеприятието, ласкателството, Двуличието, подлостта, завистта.
Една друга проява на себичността, приемана обикновено за невинна слабост и явяваща се донейде като антипод на високото самочувствие у преуспелия, това е самосъжалението. А понеже преуспяващите са незначително малцинство, то можем да си представим какво множество е изложено на пакостното въздействие на самосъжалението. Тая проява е колкото вредна, толкова и безсмислена — също като дериватите на суетността. Ако ни запитат какво печелим от тъй привичното самосъжаление, едва ли бихме могли да дадем разумен отговор. Съчувствие от страна на околните, в случай че се окайваме гласно? Може би. Но известно е, че оплакванията предизвикват у околните по-скоро отегчение, отколкото симпатия. Някаква тайна, болнава наслада при мисълта как несправедливо страдаме и как винаги сме жертви? Вероятно. Но тази наслада е не само безполезна, тя е форма на самоизтезание, на самоизтощаване, на изпепеляване духовната ни енергия. Суеверна надежда, че ще принудим невидимите сили да се смилят и да извършат обрат в съдбата ни? Не е изключено. Особено ако се има предвид, че самосъжалението е съпроводено както с проклятия, така и с молитви. Но ние вече знаем, че основните причини за участта ни са у самите нас и че никакви висши сили нямат за задача да записват жалбите ни и да уреждат земното ни положение. За сметка на това низшите същности се разпореждат с любителя на самосъжалението като със своя беззащитна жертва и още повече отегчават съдбата му. Всички знаем от личен опит, че колкото повече се окайваме и губим присъствие на духа, толкова по-зле вървят работите ни.
Себичността се изразява и в елементарната форма на плътските страсти, на всевъзможните прояви на лакомията — към ядене, към пиене, към сексуален разгул. Това са вече съвсем примитивни и груби въплъщения на егоизма, при които ние уеднаквяваме себе си с физическото си тяло и поставяме знак на равенство между краткотрайните удоволствия на плътта и благополучието на своето Аз. Естествено всички знаем, че излишествата винаги се заплащат, но се успокояваме с мисълта, че това ще стане много по-късно, а дотогава… Ла нас и през ум не ни минава, че деградацията вече е проникнала у нас, че някаква невидима, но съвсем реална същност все по-властно ни обсебва и че цената, която по-късно ще трябва добавъчно да заплатим за страстите си, няма да се 0зчерпи с чернодробното или сърдечното заболяване.
Една от най-разпространените и най-узаконени прояви на себичността, това е собственическото чувство. Да бъдеш собственик се смята за съвсем порядъчно, а колкото по-едър собственик си, толкова по-порядъчен изглеждаш в очите на обществото, макар всекиму да е известно, че «своето» богатство често се постига чрез отнемане на чуждо имущество. И въпросът в случая не се свежда до съмнителните способи за трупане на материални блага, а до последиците от натрупването на цялата онази духовна нечистотия, която е неизбежен спътник на собственическото чувство.
Още в евангелието е казано — ако имаш две ризи, дай едната на ближния. Ние обаче не обичаме да си даваме ризите, даже когато разполагаме с повече от две. А в случай, че пожертваме някоя риза за бедняка, тя без друго ще бъде износена или демодирана. Изобщо ние обичаме да съчетаваме в благодеянията си чувството на облекчение, задето сме се отървали от нещо непотребно, с чувството на самодоволство, че сме се показали толкова добри.
Важното е не какво даваме, а как и защо го даваме. Дори някой да се откаже от цялото си имущество, ако той направи това с вътрешно чувство за съжаление или с пресметливата мисъл, че си осигурява по-добър живот «отвъд» — жестът му няма да има никакъв положителен ефект, напротив: към неприятните черти на благодетеля ще се прибави и лицемерието. Практиката на милостинята, усърдно поощрявана от църквата, понякога не е нищо повече от егоистичен порив да си осигурим божието снизхождение на ниска цена.
Учението не поставя изисквания да раздаваме имуществото, спечелено с честен труд и необходимо нарамите нас, нито да се отнасяме с презрение към полезната или красива вещ. Основното зло е не собствеността, а чувството за собственост. В този материален свят човек неизбежно ще притежава материални предмети и дори ще им се любува, в случай че са направени красиво и с вещина. Същественото е да не изпитваме робска привързаност към предметите, да знаем, че не можем да ги отнесем със себе си по пътя към Безпределността, да бъдем готови да се разделим без болка с тях, когато потрябва.
«Как различно протичат плановете на съграждането. Някога ние казвахме — отдай всичко. Сега отиваме по-далеч и говорим: вземете всичко, но не го смятайте за свое.»
Простият разум ще разбере, как е невъзможно да вземеш със себе си земните вещи. Но те са създадени с участието на духа и затуй не следва да бъдат пренебрегвани.“
„Как може да се отминат цветята на природата, но творенията на труда са също цветя на човечеството. Ако техният мирис и цвят е несъвършен, трябва да се съжалява.“ (М.)
И още:
„Не е леко да се придобие уважение към земното творчество и да се постигне освобождение от чувството за собственост. Този, който почувства величието на Безпределност-та, естествено ще разбере цялата несъизмеримост на призрачната собственост върху такова преходно място като Земята.“ (М.)
Чувството за собственост и особено неговите най-груби производни — алчността, сребролюбието, хищничеството — освен че са извор на непрестанни конфликти, грижи, страхове на физическия план, но пораждат и неимоверни страдания в астралния свят, където жаждата за притежание ще ни следва, а възможността да я задоволим ще ни бъде отнета.