Текила и синьо дайкири
Шрифт:
Стив си играеше с идеята за демонстрация на живо в съда, където щеше да зареди харпуна и да опита да се простреля в гърдите, облечен в бронезащитна жилетка. Направи една тренировка в офиса и успя да изстреля харпуна през прозореца право към отсрещния балкон, където ямайските метъли печаха пиле и пушеха трева. Виктория беше абсолютно убедена, че нямаше да им помогне особено, ако нанижеха някой съдебен заседател.
Насочваше Грифин към асансьора, беше го хванала за лакътя. Странно усещане, бяха си разменили ролите. Спомняше си как ръката на чичо Грифин покровителствено я водеше през навалицата
Въпреки че й харесваха прожекторите и вниманието на пресата. Странно как радващото се на огромен медиен интерес дело за убийство пораждаше мигновено уважение. Особено когато си първи адвокат. Нищо чудно, че Стив нямаше желание да се отдръпне.
Но тя беше издала закон — Законът на Лорд.
— Ти избираш, Стив. Можеш да седиш на втория стол, а може и в галерията.
— Няма проблем — беше й отвърнал той. — Ти си шефът. Нали се разбрахме.
Безпрекословната капитулация на Стив я направи подозрителна — едва ли не очакваше да влети в съдебната зала и да влезе в заглавията на първа страница, — но я беше оставил тя да се заеме с организацията и да се окъпе в петнайсетминутната медийна слава. Сега, докато си пробиваше с нокти и зъби път към асансьора, продължаваше да се чуди дали Стив не се спотайва някъде и се готви да даде собствена пресконференция.
— Госпожице Лорд! Господин Грифин! — извика след нея един рошав младеж, тя се сети, че е репортер на „Кий Уест Ситизън“. — Какво се случи на лодката?
— Всичко ще излезе в съда. — Тя се усмихна за пред камерите.
Най-баналното от всички банални клишета, помисли си Виктория. Разбира се, че всичко ще излезе наяве в съда. Само дето тя не знаеше какво, по дяволите, щеше да е то.
— И по време на процеса — добави тя — ще стане ясно, че смъртта на господин Стъбс е просто трагичен инцидент.
Стив щеше да се гордее, помисли си тя.
Ръмеше приятно и Виктория се притесни да не й се размаже гримът. Съдебната палата с откритите си коридори беше проектирана за субтропиците, където можеше да изгориш на слънце или да те намокри дъжда докато технически погледнато си вътре в сградата.
Най-сетне стигнаха до фоайето, минаха покрай стенопис на испански галеон, буканери слизаха на пясъчния бряг, пирати размахваха мечове. Необичайна фреска за съдебна палата, помисли си тя, възхвала на далечното — или не чак толкова — беззаконие на острова.
— Насам, госпожице Лорд — изкрещя един фотограф, като насочи фотоапарата си към нея.
— Не, насам, госпожице Лорд! — измуча друг.
— Грифин ще свидетелства ли? — изрева мъж с мръсни джинси и потник.
Бяха и във фоайето. Тълпяха се, бутаха се и крещяха. Досадно, агресивно и мръсно племе. Но чувствайки се малко като звезда на червения килим, Виктория реши, че е по-добре да се възползва от вниманието. Прожекторите бяха ярки, но бяха фокусирани само на едно място. Бяха широки само за един. Дори и когато имаха партньори, адвокатите бяха самотни стрелци. Кой си спомняше името на партньора на Джони Кокран*. Или Мелвил Бели? Или Джери Спенс?
[*
Така беше наистина, адвокат като нея, който правеше име в голям процес за убийство, трябваше да очаква високоволтово осветление. И да си купи водоустойчиви гримове.
Законите на Соломон
6.
Клиент, който лъже адвоката си, е като съпруг, който мами жена си.
Рядко го прави само веднъж.
По следите на парите
20
Десет минути плюс возене в розово такси и двамата с Грифин се озоваха в главната квартира — апартамента й в хотел „Пайър Хаус“. Дъбова заседателна маса и кожени столове, ракитено канапе, картини с кораби по стените. Картонени кутии, натрупани по пода; документи, пръснати по масата; макет на „Форс мажор“ на бюфета.
Виктория изрита велурените си обувки, наля си минерална вода с лед и започна спаринга с клиента си.
— Откъде Стъбс е имал четирийсет хиляди долара в брой? — попита тя.
— Както ти казах и преди, Принцесо, нямам представа.
— Обвинението ще каже, че си го подкупил, за да напише благоприятен доклад.
— Да го докажат.
— Могат да запорират банковите ти сметки и да изземат цялата ти документация.
— На добър им час!
— Моля?
— Живея в десетина страни. Дори и аз самият не помня къде са всичките ми пари.
Виктория не знаеше как да го накара да се издаде.
Да му кажеше ли какво знае, с риск да ограничи това, което той можеше да й разкрие, или да остави въпросите отворени с надеждата, че той ще й даде още по-пълни отговори. Отпиваше от минералната вода, за да печели време.
През прозореца влекачи вкарваха един круизър в пристанището. На паркинга на хотела бяха паркирани един до друг три новинарски камиона и с навирените си антени приличаха на гигантски насекоми. Виктория се страхуваше, и то не без основание, че телевизионна камера, прикачена върху механично рамо, ще се появи на балкона й и ще навре обектив в апартамента.
— Чичо Гриф, трябва да ми кажеш истината.
— Казвам ти я, Принцесо.
— Ти ли даде на Стъбс четирийсетте хиляди?
— Не съм. Кълна се.
Тя си пое дълбоко въздух и се спусна в атака.
— Последните два дни преглеждах имотния регистър на областта. Знаеш ли какво открих?
— Все още продават блатисти терени в „Глейдс“?
— Преди два месеца Бен Стъбс е купил парцел в Кий Ларго на стойност триста хиляди долара. Без ипотека. В брой.
Тишина. Грифин седеше на заседателната маса с непроницаемото изражение на стар покерджия.
— Според теб откъде е взел парите? — попита тя.
— Може да е спечелил голяма сума от залагания.
— Парите са преведени на бизнес посредник, като гаранция по сделка, от корпоративна сметка в банка на Каймановите острови. Искаш ли да отгатнеш на чие име е сметката?
— Не. Казвай.
— „Куийн Инвестмънтс Лимитид“. — Замълча, за да види реакцията му. Нищо. — Странно име, не мислиш ли?
— Кайманите са британска територия. Може да е в чест на кралица Елизабет.
— Или Кралица Айрини.