Текила и синьо дайкири
Шрифт:
Обаче възможността да призове Грифин като свидетел току-що потъна в дълбокото синьо море. Не можеше да го остави да лъже и без да знае с какво разполага обвинението, никога не би го подложила на кръстосан разпит.
— Нещо друго? Моля те, чичо Грифин. Не премълчавай нищо.
— Има нещо, което ме тревожи.
О, боже! Почна се.
— Парцелът в Кий Ларго. Парите от кошовете с раци. Тях аз му ги дадох. Подкуп. Изнудване. Наречи го както искаш. Но не съм те излъгал за четирийсетте хиляди в стаята на Стъбс. Тези пари не са дошли от мен.
— Тогава откъде ги е взел?
—
Не се връзва, помисли си Виктория. Но нямаше и защо да я лъже. Дали с два или с три подкупа — все си беше зле. Ненадейно случаят беше станал още по-заплетен. Дали следите на парите водеха към трета страна? И ако беше така, към кого? Но можеше ли изобщо да вярва на нещо от това, което чичо Гриф й беше казал?
Клиент, който лъже адвоката си, е като съпруг, който мами жена си. Рядко го прави само веднъж.
Още един от законите на Стив. Той щеше да знае какво да направи. Заплетените мъчни дела бяха силата му. Вероятно защото предпочиташе криволичещата пътека пред правия път.
— Е, какво ще правим сега, Принцесо?
Преди да успее да му отговори, преди да успее дори да си признае, че й се иска да попита Стив какво да направи, се чу тропане на вратата.
— Румсървис — женски глас с лек испански акцент.
— Не сме поръчвали — каза Виктория и се запъти към вратата.
— Апартамент 231 — настоя жената. — Шампанско и хайвер за трима.
— Объркали сте стаята. — Виктория отвори двойната врата на апартамента. Млада жена с розова униформа и табелка, на която пишеше „Евелия“, стоеше отпред с количка. Бутилка „Кристал“ в кофа с лед. Три прибора, две покрити плата и изящна ваза с лилии по средата.
— Имам поръчката — отвърна Евелия. — Апартамент 231. Виждате ли?
Една жена мина покрай тях и влезе в стаята.
— Разбира се, че това е апартаментът. Не е лошо… Но заради бриза аз бих взела онзи от югозападната страна.
Жената беше с идеална осанка. Наближаваше шейсетте, но лесно можеше да мине за фина и елегантна дама на четирийсет. Вдигната нагоре коса с цвета на шампанското, напомняше на Виктория за принцеса Грейс от Монако. Беше облечена с вталено двуредно копринено сако и дълга пола с мъниста по подгъва. Китката й беше покрита — както и половината й ръка нагоре — от масивна златна гривна „Джон Харди“. Малко прекалено официално за посред бял ден в Кий Уест, но великолепно за зашеметяващо появяване.
Великолепно за Кралицата.
— Гриф, надявам се, че още обичаш белуга — изгука Айрини Лорд.
— Боже, Дево и Йосифе! — лицето на Грифин застина в нещо средно между усмивка и сърдечен удар.
— Майко! — възкликна Виктория. — Мислех, че си в Катманду.
— Беше прекалено студено, скъпа. — Сякаш с това въпросът се изчерпа. Айрини опипа косата си. — Но тази проклета влага! Никога няма да свикна с нея.
— Майко, какво правиш тук?
— Трябва ли ми повод, за да посетя единствената си дъщеря и най-стария си приятел?
— Айрини! — въздъхна Грифин. — След толкова години! Колко време мина само!
Горкият човек изглеждаше като в транс.
— Двамата така ли смятате да седите — попита Айрини, — или някой ще ми налее шампанско?
Хайвер
21
— Айрини, Айрини! — възкликна отново Грифин. — Не си се променила през тези шестнайсет години.
— Свиня! Изглеждам по-добре! — разсмя се Айрини, сякаш звън от църковни камбани проехтя. Вдигна брадичка и го остави да се наслади на прекрасния й профил и изгладената кожа на шията.
— Как го правиш? — Грифин я стисна здраво в прегръдките си.
— Хранене. Упражнения. И няколко зъба — изпилени и изградени отново.
Без да споменаваме нещата, които си бяха чистак нови, помисли си Виктория. Циците на майка й бяха като на тийнейджърка, а задникът й — като на новородено бебе.
— Майко, още не си ни казала какво правиш тук?
— Гриф има проблеми, затова дойдох.
Виктория искаше да я подложи на кръстосан разпит: „Така ли? Кога за последен път си пресякла на отсрещния тротоар, за да помогнеш на някого, камо ли да прелетиш половината свят?“
Виктория обичаше майка си, но имаше съвсем трезва преценка за нея. Като малка се чувстваше като един от двата снежнобели пудела на Кралицата — Ван Клиф и Арпъл. На официалните вечери я викаха от стаята й, за да изсвири нещо пред гостите на майка й. Блестящият, роял беше реквизит, а Виктория се появяваше в епизодична роля в мелодрамата, която представляваше животът на майка й.
— Нещо от Шопен, Принцесо. Ноктюрно номер тринайсет може би.
Безукорното изпълнение на Виктория, осанката и маниерите, дори изрядният й външен вид се отразяваха върху Кралицата, чиито приятели охкаха и ахкаха на безценното детенце.
Заради килими и канапета, бели като пухкавата козина на Ван Клиф и Арпъл, Кралицата отказваше да сервира червено вино. Нищо чудно, че бунтарски настроената като момиче Виктория беше привлечена към „Кианти“, „Кампари“ и коктейл „Сингапур“ с гренадин. Нищо чудно, че отчаяно беше копняла за нормална майка. Домашни курабийки, родителски срещи, може би дори и професия различна от целодневното бъхтене да се правим на кралска особа. Сега, когато вече беше голяма, на Виктория й се искаше да имат по-близки и по-топли отношения. Но майка й беше по въздушните целувки, а не по прегръдките. И как точно можеш да прегърнеш жена, която умира от страх да не си размаже грима?
— Толкова години! — мърмореше си Грифин за пореден път.
— Прости ми, Гриф — каза Айрини. — Трябваше да отговоря на писмата и обажданията ти, но след като Нелсън умря…
— Знам, знам — отдръпнаха се на една ръка разстояние, Грифин продължаваше да я държи за кръста. Изглеждаха така, сякаш се канеха да танцуват фокстрот. — Трябваше да ми позволиш да ти помогна.
— Просто не беше редно, Гриф. Имах нужда от парите, спор няма. Но…
Кралицата го остави да виси във въздуха и Виктория се опита да си спомни дните след смъртта на баща си. Майка й се беше превърнала от светска дама в отритнат от обществото парий. В кънтри клуба си шушукаха, че разточителството на Айрини Лорд е довело семейството до банкрут. Нелсън беше гледал да мине метър в бизнеса. Потънаха в движещите се пясъци на правни проблеми, данъчни проблеми, парични проблеми.