Текила и синьо дайкири
Шрифт:
Стив знаеше, че атлетичните способности на Боби са силно ограничени. На състезанията по бягане размахваше лакти и въртеше колене като торнадо, без особен резултат. Лошите деца му викаха „хахо“. Но Боби беше роден плувец, дългите му крака и кльощавите ръце прорязваха с лекота водата в идеален синхрон. Стив беше точно обратното. Тичаше целеустремено с огромни крачки. Във водата само цапаше с ръце и крака.
Стив се надигна на лакът. Всичко отново започна да се върти и той се отпусна назад.
— Имаш цицина на главата. — Боби внимателно
— Какво, по дяволите, е това, докторе?
— Черепно-мозъчна травма. Става често при удар по главата.
— Щом е често, не е страшно, нали?
— Освен ако не е засегнат главният мозък. Тогава няма да дочакаш зелените банани да узреят.
— Боже!
Боби се наведе по-близо и погледна Стив в очите.
— Зениците ти изглеждат наред, чичо Стив. Мисля, че ще се оправиш.
Стив не вярваше в предначертания. Нямаше главен изпълнител, нито главен архитект на вселената. Но какво можеше да каже сега? Когато Боби се нуждаеше от някого, който да го измъкне от комуната, където го държаха затворен, Стив се беше явил и беше избягал от цяла дузина мъже с пушки, криволичейки из гората с момчето на ръце. А сега, секунди преди да се удави, беше сигурен, че е спасен от Боби, а не от трункатус-мункатус, или каквото там беше.
Някой викаше от моста:
— Линейката идва! Дръжте се!
Добре, каза си Стив. Никъде нямаше да ходи.
Във водата се чу тихо „пляс“ и Боби извика:
— Ето го! Делфинът скочи.
Стив с мъка извърна глава, но него вече го нямаше. Е, вълничките можеха да са и от скачащ делфин. Или от някоя обикновена дърта риба. Или някой малък астероид беше потънал във водата, откъде да знае човек.
— Нищо не виждам, хлапе.
— Ти никога нищо не виждаш, чичо Стив.
Углавно дело
25
Главоболието отплува в морето от болкоуспокоителни и Стив замаяно се почуди защо обонянието му е толкова изострено. Когато от Бърза помощ го бяха натоварили в линейката, соленият морски бриз му се беше сторил като хубава текила. Когато вкараха количката в Спешното на болница „Фишърмен“, носът му получи сензорна свръхдоза, докато вдишваше смесицата от йод, прахоляк, счупени черупки и мокра кал. После, вътре в болницата, острата метална миризма на почистващи препарати и разтвори.
По-късно, упоен в стаята си, усети сладостта на одеколона „Инглиш Ледър“. Познаваше го още от детството си. Отвори очи и откри, че в стаята е тъмно, но чу познатия южняшки провлачен говор. Казваше, че Боби е добре.
— Няма дори драскотина. Не се тревожи за нищо. Наспи се, сине.
Сега, когато утринното слънце надзърташе през щорите, той сънуваше, че е на хавайски плаж, полинезийско момиче окичваше венец от свежи гардении на врата му, ароматът беше толкова упойващ, колкото и усмивката на девойката. Незнайно защо реши, че момичето се казва Мауна
След няколко минути Стив отвори наполовина очи и видя букет цветя на шкафчето до леглото.
Аха. Бели гардении.
Почуди се дали не може да се хване на работа като полицейско куче и да души багажа на летището. Вероятно и останалите му сетива се бяха изострили. Може да беше поумнял от удара по кратуната. После отново заспа. Миг по-късно, а може и час, нов аромат. Нещо възбуждащо, с лек привкус на ванилия. Женски парфюм. Стори му се, че чува как нежен женски глас вика името му, но може би сънуваше.
— Стив, буден ли си?
— Мауна Лоа?
Отвори очи. Виктория се беше надвесила над него. Малки вертикални бръчици бяха набраздили челото й. Гледаше го толкова нежно и с такава загриженост, че за малко не се задави от вълнение.
— Кога за последен път ти казах, че си много красива? — попита той.
— Добре ли си, Стив?
— И че те обичам. Наистина те обичам. Обожавам те. Наистина те обожавам. — Запя „Обожавам е думата…“ и бръчките по челото на Виктория станаха по-дълбоки.
Глупашката усмивка изобщо не пасва на Стив, помисли си Виктория. Изострените черти на лицето му изглеждаха почти херувимски и всички остри ръбове на характера му сякаш бяха загладени.
— Красива си — каза Стив. — Скоро казвал ли съм ти го?
— Преди трийсет секунди.
— Харесвам тоалета ти — продължи той.
— Този парцал? — погледна към намачканата права рокля на райета. Беше я облякла набързо, когато Хърбърт се обади. Изобщо не се чувстваше красива. Беше си сложила капчица „Мъст де Картие“, но не беше имала време да се гримира, имаше усещането, че е бледа, и устата — й беше пресъхнала от снощната река от „Гимлет“.
— Тази рокля, ми е още от колежа. Виждал си я стотици пъти.
— Отива на цвета на очите ти.
— Роклята е червена на бели райета, Стив. На кой цвят ми отива по-точно?
— Не знам. Днес всичко ми се струва страхотно.
Тя седна на края на леглото и разтревожено докосна челото му. Розово-синкава цицина се издигаше под перчема.
— Боби — каза той. — Къде е Боби?
— При баща ти. Спи. Добре е.
— Обичам хлапето. Нямаше да го обичам повече, дори и да му бях баща.
— Знам. И той го знае.
— Бях изгубен и объркан, Вик. В мъгла. Но сега виждам ясно.
Моля те, недей, помисли си тя. Моля те, не пей.
Прекалено късно. Вече беше подкарал: „Сега виждам ясно…“
Сестрата й беше казала, че Стив има мозъчно сътресение втора степен. Но не беше споменала, че в него са се вселили извънземни.
След като мина за дъжда и как е спрял, Стив престана с песните и изломоти:
— Ще се променя, Вик.
— Наистина ли? Как?
— Ще говоря по-малко. Ще слушам повече. Ще се съсредоточа върху теб. Ще бъда по-мил с всички.