Текила и синьо дайкири

Ливайн Пол

Сменя темата, помисли си Стив. Цял живот го беше правил. Удря и бяга. Първо ударът, че ще загуби Виктория, после измъкването за Любер.

Какво толкова криеше старецът?

— Чичо Стив, ще дойдеш ли с нас да ловим скариди? — попита Боби.

— Не — отвърна Хърбърт, преди Стив да успее да отговори. — Чичо Стив има нужда от почивка.

Да души, или да не души.

Това беше въпросът пред Стив.

Заедно с по-големия въпрос.

_Защо баща ми толкова защитава Пинки Любер, човека, дал лъжливи показания

и съсипал целия му живот?_

Въпросите идваха по-бързо от отговорите. Отпуснат от рома и демерола, Стив се облегна на пластмасовия шезлонг на кърмата и се загледа в топлата вода. Невидима птица сипеше трели от едно дърво и забележително наподобяваше джиесем мелодия. Хърбърт и Боби бяха взели ферибота към Шугър Кий. Закотвеха ли се веднъж до колоните на моста, щяха да ловят скариди в продължение на часове.

Подобно на прииждащия прилив, мисловният процес на Стив течеше бавно, но неизменно в една посока. Можеше да се разрови като ченге без заповед за обиск.

_Не… не мога да душа из нещата на татко._

_Но… ако татко не разбере… какво толкова!_

_Така че… откъде да започна?_

Ако старецът му някога е бил въвлечен в нещо непочтено, със сигурност не беше изкарал пари от това. Иначе защо щеше да живее на това старо тринайсетметрово корито, правоъгълен кютук от фибростъкло, който стоеше и дремеше в мочурищата на Пайрътс Коув?

Стив започна от горната палуба. Беше открита с извит мостик. Нямаше къде да се скрие нищо. На главната палуба сандъците бяха пълни с рибарски такъми, куки, фенери и навити въжета. Чу извънбордов двигател да бръмчи в залива. Няколко хлапета в моторна рибарска лодка се носеха към открито море като самолет.

Стив се спусна в кабината на Хърбърт, претърси вградените шкафове, разрови купищата каки шорти и избледнели тениски.

Какво всъщност търся?

На стената беше монтирано малко бюро. В дървените отвори бяха натъпкани сметки. В чекмеджето имаше кутия с канцеларски принадлежности и чековата книжка на баща му. Стив прегледа цифрите. Малки суми. Електричество, спиртни напитки, телефонна сметка.

Телефонна сметка.

Платена вчера.

Стив изпразни кошчето за боклук под бюрото. Рекламни материали. Дипляни на недвижима собственост. Известие от Мънроу Каунти за пръскане срещу комари. И… списъкът с телефонните разговори.

Прегледа номерата, разпозна някои. Неговият, естествено. Телефон от Корал Гейбълс, номерът беше на Тереса Тораньо, клиентка и приятелка, която беше наследил от баща си. Имаше доста обаждания до неизвестен за него номер в Маями. Пет обаждания в деня, в който беше взимал показанията на Пинки Любер. Ако се съдеше по времето на разговорите, два бяха преди показанията и три след. Вероятно нищо, но…

Стив набра и зачака.

Жена отговори кратко и ясно:

— Офисът на господин Джоунс.

Джоунс. Това стесняваше кръга.

— Мога ли да говоря с господин Джоунс?

Който и да беше той, по дяволите!

— Кой се обажда?

— Господин Дароу. Кларънс Дароу.

— Господин

Джоунс знае ли за какво се отнася?

_Съмнявам се. Дори и аз не знам за какво се отнася._

— Въпросът е личен — отвърна Стив и реши, че е вярно.

— Ако не е съдебен въпрос, ще отговори на обаждането ви чак след шест часа.

_Аха, съдебен въпрос!_

— Получих призовка да се явя като съдебен заседател…

— И се обаждате на началника на администрацията, за да ви освободи от задължението ли?

Началник на администрацията. Едно име изскочи в ума на Стив. Реджиналд Джоунс. Началник на администрацията на Окръжния съд на Маями-Дейд. Беше виждал името му стотици пъти. Беше изписано на всяка призовка, административна заповед и всеки официален документ, който излизаше от съда.

— Исках да кажа на господин Джоунс, че са ми сбъркали името.

— Ще му предам, господин Дароу! Приятен ден!

Стив изпи още едно мохито, макар да се съмняваше, че се казва така, когато пропуснеш захарта, содата, лимона и ментата. Докато пиеше чист ром, се чудеше какво става между баща му и Реджиналд Джоунс.

Джоунс беше един от онези анонимни бюрократи, които управляваха местната власт. Началник с приятен шестцифрен доход на година, името му рядко се появяваше по вестниците, освен ако имаше заплаха за бомба в съдебната палата или приставите стачкуваха. Работата на Джоунс беше да ръководи няколкостотин заместник-секретари, разсилни и ниското ниво на администрацията. Те на свой ред задвижваха целия скърцащ механизъм на съдебната система. Граждански съд, наказателен съд, съд за малолетни, събиране на съдебни заседатели, осиновявания, брачни свидетелства, нотариални актове, данъчни запори. Всички ежедневни правителствени намеси в живота ни.

Хърбърт Соломон нямаше да решава съдебни въпроси. Сега не. Но преди…

Стив си спомни нещо. Беше още дете, обичаше, да ходи в съда, обичаше да се топли от блясъка на властта и авторитета на баща си. Хърбърт Соломон беше главен съдия на единайсети окръг. Пинки Любер беше шеф на Углавни престъпления в щатската прокуратура, главен прокурор в залата на Хърбърт. И заместник-секретарят, който стоеше пред банката, подпечатваше доказателства, ръководеше съда много ловко, беше строен двайсетинагодишен афроамериканец с идеални мустачки. Съдия Соломон явно харесваше младия мъж, канеше го до банката си и в кабинета си. Стив дори си спомняше как баща му даваше напътствия на мъжа в кабинета си.

— Реджи, най-добре кажи на съдебна заседателка номер три да си обува гащи в съда.

— Реджи, тези свидетелски показания имат повече дупки, отколкото пътя към Локсахатчи.

— Реджи, намери господин Любер и му кажи, че ако още веднъж закъснее, ще го пратя на топло.

Младият Реджи трябва да беше Реджиналд Джоунс, сега административен директор на съда. Беше в живота на Хърбърт Соломон много преди съдията да се сгромоляса. Но какво, по дяволите, правеше сега в него?

Грубо събуждане