Текила и синьо дайкири

Ливайн Пол

Виктория седна на края на леглото, вдигна телефона и набра мобилния на Стив. Трябваше да му го повтори три пъти преди да се разсъни достатъчно, за да разбере. Страшно се разтревожи.

— О, боже! Добре ли си?

— Нищо ми няма. Ще сляза до рецепцията веднага щом се облека.

— Не, не, не! Остани си в стаята. Провери отново дали си заключила навсякъде. Ще се обадя на Раск у дома. Ще прати ченгетата до десет минути. Сигурна ли си, че си добре?

— Сигурна съм.

— Само се успокой — вече викаше.

— Спокойна

съм.

— Успя ли да видиш как изглежда?

— Не.

— Трябваше да съм при теб. Щях да го размажа с бухалката на Бари Бондс.

Вярно беше, Стив спеше с бухалка под леглото си, но единственото нещо, което беше размазвал, беше някой и друг дървояд. Чу тряскане на чекмеджета и приглушени ругатни в слушалката.

— Какво правиш, Стив?

— Търся ключовете за колата на баща ми. По дяволите! Къде са, мамка му?

— Стив…

— Да?

— Успокой се.

Пет минути по-късно Виктория издърпа памучна фланела от чекмеджето, но понеже лепнеше от пот, реши да се изкъпе преди да се облече. Свали камизолата и влезе в банята, за малко не се спъна в сандала, който беше оставила на пода до мивката.

Отвори вратата на душ кабината и пусна водата, по-топла от обикновено, парата се вдигна като пречистващ облак. Влезе вътре и остави водата да се стича по нея.

_Вода. Морето. Сънят ми. Джуниър._

Или наполовина Джуниър, наполовина Стив. Минотавърът любовник. Ако сънищата представляваха потиснати желания, както беше учила по психология, кой мъж всъщност искаше тя?

Грабна сапуна и се насапуниса, докато мислеше по въпроса.

Изведнъж нещо се уви около босия й крак.

Змия!

Усука се около прасеца й и започна да се вие нагоре, стигна до коляното й.

Изпищя, викът й отекна от плочките, най-силният звук, който беше издавала някога. Дебела колкото китката й, змията се уви около бедрото й. Главата й беше тъмночерна. Жълти, червени и черни райета се сменяха по дългото й метър и половина тяло.

Коралова змия!

Пълзеше по-крака й и езикът й се стрелкаше ту навън, ту навътре.

Извика още веднъж.

_По дяволите! Направи нещо!_

Протегна мълниеносно с ръка и сграбчи змията близо до главата. Стисна я и опита да я махне от крака си. Проклетата гадина беше невероятно силна. Опря крак в стената на кабинката и дръпна с все сила. Змията се откъсна от крака й и се нави около ръката й, опашката й се разлюля във въздуха. Разтърси ръка, но змията не помръдна, а зина с цяла уста. Можеше да глътне цял портокал. Зъбите се показаха, главата се стрелна към лицето на Виктория. Тя се дръпна встрани, плъзна се на мокрите плочки, разби на парчета вратата на душ кабината и падна на пода.

Хълбокът й пое удара и болката прониза крака й. Змията излетя от ръката й, плъзна се по плочките и се нави на кълбо пред вратата на банята. Препречи й изхода. Главата на влечугото се въртеше ту наляво,

ту надясно, езикът се стрелкаше, предизвиквайки я да се приближи.

Гола. Мокра. С пулсиращ хълбок. Уплашена. Виктория стоеше върху покрития с пяна под и търсеше оръжие с очи. Какво имаше? Сапун? Кърпа? Малки бутилчици с парфюм.

— Обувка!

За малко не се беше спънала в нея. Сандал с каишка през глезена и яркорозови помпони. От крадената пратка „Маноло Бланик“. Няколко кожени каишки, тежащи стотина грама. На нея й трябваха подковани работни ботуши.

Но мерна тока. Деветсантиметров, здрав. Можеше да забиеш пирон с него. Обувката беше на три крачки разстояние, по средата между нея и проклетата змия.

Змията полюшваше глава напред-назад и явно преценяваше разстоянието, което ги делеше. После се приведе към земята и се плъзна към нея.

— Принцесо! Принцесо! Добре ли си?

Гласът на майка й. От спалнята. Сигурно беше минала през свързващата врата. Змията спря. Обърна глава към звука.

Сега!

Ръката на Виктория се стрелна, сграбчи сандала и замахна с все сила. Токът улучи змията по устата, проби кожата и я прикова към плочките. Змията се нави на кълбо и цялото й тяло се разтресе, но сандалът не помръдна.

— Принцесо! Вътре ли си? — Майка й се приближаваше.

— Не влизай! — изкомандва Виктория, докато с мъка се изправяше на крака.

Змията се гърчеше на земята и сандалът падна. Виктория я сграбчи за опашката и я размаха като камшик. Чу се хрущене от счупен хрущял. Отново замахна със змията и главата й се разби в плочките. После я пусна безжизнена на пода.

— Принцесо! Какво става? Защо крещиш?

Кралицата се появи на прага. Беше отделила време да облече ефирна бяла копринена роба и пухкави чехли. Маската й за сън беше вдигната над челото.

— Боже мой! — Майка й се дръпна назад, не посмя да се приближи към змията. — На червени райета. Това е коралова змия.

Виктория се отпусна върху студените плочки на пода, цялата разтреперана.

— Да, така е.

— Добре ли си?

— Паднах лошо, но съм добре. — Виктория разтърка бедрото си, щеше да стане мораво до няколко часа.

— Слава Богу! Отивам да донеса малко лед…

— Няма нужда, мамо. Не се тревожи за мен.

— Не за теб. За змията.

О! Майка й разсъждаваше по-трезво от нея самата.

— За доказателство. Добра идея, майко.

— Доказателство ли? Какво доказателство? Имам един кожар в Маями, който ще направи страхотна чанта от тази красавица.

Двайсет минути по-късно майка й беше заспала отново, а Виктория си беше облякла розов памучен спортен екип и беше обула маратонки. Навън полицаите от участъка на Мънроу претърсваха басейна отстрани и паркинга на хотела. Вътре в апартамента шериф Уилис Раск стоеше до мъртвото влечуго и претегляше сандала с помпони на Виктория.