Текила и синьо дайкири
Шрифт:
28
Подобно на крилата богиня, Виктория изви гърба си, разпери ръце и потъна в дълбокото, солено, притеглящо море. Тюркоазената вода се уви като топло кадифе между голите й крака и обгърна голите й гърди.
Изведнъж един мъж — гладък и гол — се гмурна под повърхността и я обгърна със силните си ръце.
Грифин Джуниър.
Беше в полубудно състояние, смътно усещаше, че това е сън. Нямаше значение. По-добре да си го спомня на сутринта. Съдейки по трейлъра, щеше да е страхотен. Само за
Стив щеше да прекара нощта на лодката на баща си и тя беше сама в огромното легло в хотел „Пайър Хаус“. Е, почти сама.
_Къде, по дяволите, се дяна Джуниър?_
А, ето го, гмуркаше се към дъното. Изпъваше ръце, размахваше крака и… о, Боже!… Чукът между краката му. Прорязваше водата, оставяше собствена диря — същински кил на едномачтов платноход.
_Върни се, Джуниър. Скоро ще съмне и спящото ми аз е адски възбудено._
Виктория се замисли как точно диша, като е под водата. После реши, че най-вероятно е сирена и всичко беше наред.
Джуниър се показа в едър план — изстреля се като торпедо от дълбините. Държеше нещо в ръка. Стрида.
Умът на Виктория се носеше като водорасли по течението. Стив обичаше стриди с бира. Кралицата обичаше стриди с перли.
_По дяволите, забрави ги, остави се на съня да те носи._
Джуниър отвори стридата с голи ръце. Каза й нещо. _Гъла-гъла_, от устата му се понесоха балончета. В стридата имаше страхотен пръстен. Изящни триъгълни скъпоценни камъни ограждаха огромен четвъртит диамант.
Достоен за принцеса. Естествено.
Джуниър отвори уста и изгългука още нещо. Скапана подводна акустика!
— Какво казваш, Джуниър? Искаш да се ожениш за мен ли?
— Искам да те изплющя под водата — отвърна ясно Джуниър, само че с гласа на Стив.
По дяволите, Стив! Промъкваш се и в съня ми.
Тогава чу нещо. Плясък. Не от скачаща риба, която се мята обратно във водата. Нещо от сушата, познат звук. Тихо тупване, сякаш нещо плоско падна на килима.
Нещо се раздвижи. Леглото й беше в издигнатия край на стаята. Едно стъпало и десетина метра я деляха от работната й маса, покрита с папки. Отстрани беше плъзгащата се врата на балкона. Видя силует на човек да се очертава на стъклото, осветен отзад от лампите на басейна отдолу.
_Боже, будна съм и това се случва наистина!_
Фигурата се наведе, вдигна една папка от пода и я постави обратно на масата.
_Трябва ли да викам? Да скоча и да се отбранявам?_
Сърцето й щеше да изскочи. Беше парализирана от страх. Сдържа дъха си, после издиша толкова шумно, че натрапникът със сигурност я беше чул.
Оръжие. Трябваше й оръжие. Ножици. Химикалка. Каквото и да е. Но какво имаше? Часовник с радио. Книга с меки корици. Възглавница.
Беззащитна. Лежеше под чаршафа, облечена само с копринена камизола до кръста.
Шумолене на хартии. Натрапникът отвори една папка. Малък лъч от миниатюрно
_Давай! Открадни каквото искаш. И си върви._
Очите й бяха станали като котешки, слухът й се беше изострил до краен предел. Леглото се беше превърнало в пещ. За миг се обля цялата в пот. Капчици пот като солени сълзи се стичаха по лицето и врата й. Едвам си поемаше въздух, гърлото й беше пресъхнало и свито.
_О, боже! Не кашляй!_
Неволен спазъм я разтресе и тя се изкашля шумно. Миниатюрното фенерче угасна. Цяла вечност — ни движение, ни звук. Силуетът стоеше като статуя до масата, Виктория лежеше замръзнала под чаршафите.
_Дишай. По дяволите, дишай! Или пак ще се закашляш._
Видя как фигурата тихо се приближава към леглото.
_Олеле! Ами сега какво?_
Мускулите й бяха толкова стегнати, та чак се уплаши, че няма да може да помръдне. Ставите й се бяха вкаменили като дърво.
_Хайде, трябва да се отбраняваш!_
Нямаше да се остави да я изнасилят. Или пребият. Или убият. Побесня. Натрапникът беше само на няколко крачки разстояние. Когато се приближеше достатъчно, щеше да скочи върху него. _Цели се в очите! Издери ги!_
Сви пръсти като нокти на граблива птица.
Още една стъпка. Оставаха още две и…
_Викай и скачай._
Щеше да изкрещи, за да го стресне, и после да издере лицето му.
Нападателят спря на една крачка разстояние. Чу дишане, този път не беше нейното. Можеше ли да види в тъмното, че очите й са отворени?
Обърна се и мина покрай масата. Чу как балконската врата се плъзга отново. Преброи пет секунди, после скочи от леглото и се затича към вратата. Затръшна я и я заключи, пусна резето в дупката на жлеба.
Задъхана надникна през стъклото. Зелени светлинки горяха около пустия басейн. Листата на палмите се полюшваха от океанския бриз. Нищо друго не помръдваше. Нападателят можеше да се е спуснал от балкона й на втория етаж — или направо да е скочил? — на земята.
Приливът на адреналин беше спрял, но умът й се движеше със скоростта на светлината. Чакаше я много работа. Да се обади на полицията. Да се обади на Стив. Да си измие лицето. Да се облече. Да пишка… да не забрави да се изпишка.
_Добре, успокой се. Дай по-кротко._
_Мисли._
Цифровият часовник на нощното шкафче показваше 3:17 сутринта. Светна лампите и огледа работната маса. Като че ли нищо не липсваше. Смразяваща мисъл.
Някой си тръгна. Това не означаваше, че някой друг не е останал.
Затича се към гардероба и отвори със замах вратата. Нямаше никой освен Келвин Клайн и Дона Каран. О, и Вера Уанг!
Почуди се дали да не събуди майка си. Беше само на няколко крачки в съседната стая. Не. Утре нямаше да прилича на нищо. По-добре да оставеше Кралицата да се наспи, за да е красива сутринта. Щеше да й каже, като се събуди.