Текила и синьо дайкири
Шрифт:
— Позволение да краде — разсмя се Виктория. — Така нарече Делия Бустаманте разрешението на Агенцията за опазване на околната среда за построяването на Океания.
Робинсън се усмихна сдържано.
— Вероятно може да се направи паралел. Може би тези, които помнят миналото, имат правото да го повтарят.
Перифразираше стих от Сантаяна. Лечестър Робинсън, помисли си Виктория, може наистина да е прочел всички тези книги в библиотеката. Но със сигурност не цитираше Конрад и Сантаяна, докато работеше. Какъв всъщност беше този човек?
— Имате впечатляващо образование, господин Робинсън — беше начинът да каже „Разкажете ми още“.
— Родът ми е
— „Поет, пионка и крал“ — довърши стиха Виктория.
Робинсън се усмихна.
— Точно така, всичките до един. Преди повече от сто години в Кий имало Робинсъновци, които притежавали собствени платноходи за вадене на потънали кораби. Имали разрешение от федералното правителство. Товарен кораб се разбива на рифовете и спасителните кораби се втурват към него. Робинсън имали най-бързите платноходи и стигали преди конкуренцията до корабокрушението. Стигнеш ли пръв, получаваш четирийсет процента от всичко, което успееш да спасиш.
— Като адвокатите комисионери — каза Виктория.
— Още по-нечестни. Някои поставяли фалшиви фарове, за да привличат корабите към рифовете.
— Робинсън правили ли са такива неща?
Той се усмихна и стана от стола си.
— Нека ви покажа нещо, госпожице Лорд.
Той си сложи очила с метални рамки и я поведе към един документ, окачен в рамка на стената. Написано на ръка с калиграфски почерк разрешително за спасителни действия, подписано от федерален съдия през октомври 1889 година.
Прочете надутата юридическа фразеология на глас:
— „С настоящата грамота се дава правото на Уолтър Джей Робинсън, собственик и капитан, да използва платнохода си «Насита» за спасяване на корабокруширали плавателни съдове по крайбрежието на Флорида.“
— Моят прапрадядо. Знаете ли защо кръстил кораба си „Насита“? Така се казвал бойният платноход на сър Хенри Морган. Онзи, който спасил първия Робинсън и поставил началото на рода от черни пирати, който води право до Уолтър Джей Робинсън. Питахте ме дали прапрадядо ми е бил костелив клиент? Да кажем, че не е отстъпвал на конкуренцията. Хората разправят, че спасявал балите с памук и оставял моряците да се удавят. Жесток занаят е бил.
— Жестоки времена.
— Нима са се променили?
На Виктория й се искаше Стив да беше тук. Щеше да прозре неща за Робинсън, които на нея й убягваха. Мъжът изглеждаше обезоръжаващо откровен. Знаеше, че се опитва да създаде впечатление. Дали играеше? Един от уроците на Стив беше за прекалено бъбривите свидетели.
„Ако се опитват да обират всяка неловка пауза, значи искат да контролират разговора.“
Робинсън продължи с прегледа на фамилната история. Уолтър Робинсън оглавявал борбите с петли в града и държал бардак и кръчма, които обслужвали и бели, и черни. Построил и най-голямата къща в Кий Уест. Ето я, на маслената картина на стената. В стил Кралица Анна, с двойна веранда, балюстради и френски прозорци, розовата къща била екстравагантна забележителност с гледка към океана. Съществували противоречиви версии как къщата била разрушена. Според баща му била срината от ураган. Но после бил чул, че дядо му, внукът на Уолтър, бил загубил фамилното богатство и подпалил къщата заради застраховката. От тогава насетне нещата тръгнали надолу. Бащата на Робинсън бил моряк на кораб за скариди и успял да събере достатъчно пари, за да си купи един пробит влекач. Лечестър отишъл в колеж в Нова Англия с намерение да преподава история,
_Мощното семейно притегляне._
Нейното. На Стив. Може би Джуниър Грифин се е страхувал да не загуби семейното богатство и може би Лечестър Робинсън беше обсебен от мисълта да възвърне своето. Но дори и така да беше, пак нямаше ни най-малка представа кой може да е убил Бен Стъбс. А колкото до Лечестър Робинсън — не знаеше дали е пират или поет.
Максимум Боб
36
Стив се беше притаил като наемен убиец… стига убийците да дебнеха жертвата си от предната седалка на ултрамалък автомобил смарт.
Оглеждаше тревистия терен с бинокъл. Ето я жертвата му, със спортни панталони, черна спортна фланелка с яка и черни кожени ръкавици. Стив можеше лесно да го уцели с пушка с оптически мерник. Или да го гръмне с деветмилиметров пистолет. Или да му звънне на пейджъра. Реджиналд Джоунс караше кола за голф. На седалката до него се мъдреше някакъв дебелогъз бизнесмен. Трътльото му изглеждаше познат, но не можеше да се сети откъде.
Рано сутринта, докато смесваше пюре от папая и кисело мляко в миксера, за да приготви плодовия крем на Боби, Стив прегледа набързо спортния раздел на „Хералд“. „Марлинс“ бяха загубили, треньор по футбол беше хванат да продава стероиди и в Дорал щеше да се проведе благотворителен голф турнир. Атлети, полузнаменитости и местни политици щяха да се състезават. Включително и Реджиналд Джоунс, административен директор на окръжния съд.
Телефонът на Стив иззвъня точно когато се канеше да тръгне към Дорал. Обади се Уилис Раск. Шерифът беше пуснал името „Чери Конклън“ в компютъра.
— Истинското му име е Честър Лий Конклън — каза Раск. — Викат му Чери, защото главата му е куха като черупка. И то според най-близките му приятели. Пичът има досие. Няколко сбивания. Няколко шофирания в нетрезво състояние. На изпитателен срок е заради нанасяне на тежка телесна повреда. Разрешил спор със счупена бирена бутилка.
— Щом е на изпитателен срок, значи трябва да знаеш къде е — каза Стив.
— Би трябвало, но последните два пъти не се е появил. Наблюдаващият го полицай е ходил до караваната, която бил наел в Таверние. Нито следа от него. Съседите казват, че не са виждали нито него, нито харлито му от месец насам.
Раск каза, че е пуснал докладна за нарушаване на изпитателния срок и ще види дали няма да успее да го хване и да го завре на топло.
Сега, когато обедното слънце вече се беше издигнало високо, небето беше пълно с дебели къдрави облаци, които се скупчваха над Евърглейдс. Стив беше целият вир-вода, отчасти заради влагата, отчасти заради напрежението. Колата му беше скрита в палмова горичка край тясната окосена част с осемнайсет дупки на игрището за голф в Дорал. Докато дебнеше Джоунс, беше минал покрай други четирима играчи и им беше махнал, сякаш беше управителят на клуба с кола, малко по-голяма от количките им за голф.
Джоунс и партньорът му оставиха стиковете си по средата на тясното игрище. Осемнайсетата дупка се виждаше ясно на стотина метра право напред, но зеленото островче беше отвсякъде обградено с вода. Вторият удар на Джоунс беше същинска красота, топката падна на двайсет крачки от знаменцето и не мръдна като пъдпъдък, улучен от ловец. Точният синковец явно беше кръшкал от съда, за да се упражнява. Дебелият му партньор цопна три топки във водата и изруга достатъчно високо, така че Стив успя да чуе всяка сричка от замаскираната си позиция.