Тютюн
Шрифт:
— Чакай!… — рече Бимби. — Ще идем в бара.
— Какъв бар?
— Горе има великолепен бар, отворен през цялата нощ… Част от добрата публика се премести вече там.
Ирина отказа решително и Бимби се примири. Като помисли малко, той реши, че тази вечер беше завоювал достатъчно почва. Но когато се облякоха и излязоха навън, сърцето на Ирина изведнъж се разтупа. До тротоара, между другите автомобили, чакаше голямата черна кола с лимоненожълти фарове. В колата седеше само шофьорът. Нейните собственици, понеже ги нямаше в ресторанта, трябва да бяха отишли направо в бара.
За пръв път в живота си Ирина
— Ти каза, че в бара поднасяли коктейли за изтрезняване? — попита тя.
— Да — отговори Бимби. — Прери-аустерн!… Смес от коняк, яйца и черен пипер с разни други гадости… Но пресича веднага.
— Бих изпила един…
— Нали те поканих.
Бимби я улови подръка и я повлече обратно към бара. Само той имаше нужда от прери-аустерн, защото беше изпил втората бутилка почти сам, По стълбите слизаха развеселени старички професори от университетския банкет и последните посетители на дансинга.
Барът представляваше немного голям салон с персийски килими: и завеси от червено кадифе. До стените имаше масички, върху които стояха лампи с кремави абажури. Десетина посетители бъбреха лениво, изтегнати в дълбоки удобни кресла. По средата, върху килима, една двойка танцуваше доста прилично румба под звуците на усилвател, който предаваше свиренето на джаза в ресторанта. Атмосферата беше замрежена От синкав тютюнев дим, в който се усещаше благоухание на пура.
Ирина и Бимби седнаха на една от свободните масички под благосклонните погледи на посетителите, които ги наблюдаваха още, от ресторанта. Двамата представляваха приятна двойка. Бимби заръча прери-аустерн и запали цигара.
— Много бързо стигнахте до прери-аустерн — весело каза един женски глас.
Бимби се обърна ухилено, а Ирина — малко стеснено. На съседната маса седяха пак Хайлборн и момичето с мургавото лице.
— Сега е празникът на студентите — обясни Бимби.
Германецът гледаше Ирина с лека, скучаеща усмивка.
— Ти медицина ли следваше? — разсеяно попита Зара.
— Да.
Но тя прекъсна разговора. В това време на масата им дойде тънък, висок мъж с малко плешива глава и свободни движения на човек, за когото барът представлява среда, в която се чувствува отлично. Той носеше също светъл костюм.
— Лихтенфелд, вие изпуснахте нощта!… — рече Зара на немски.
— Затова пък спечелих деня — отговори германецът, като повика небрежно келнера.
— Как? — попита Хайлборн.
— Шефът отиде в Чамкория, а ние с Прайбиш — на лов за зайци.
Лихтенфелд обиколи бара с надменен и дързък поглед. Очите му се спряха само върху Ирина, изцъклиха се за миг неподвижно и после замигаха бързо.
— Какво е това момиче? — попита той бързо.
— Съвсем непознато — отговори Зара, като повдигна рамене.
— Харесва ли ви? — попита Хайлборн.
Лихтенфелд постави на окото си монокъл и го махна веднага.
— Това е богинята на лова!… — каза той възхитено.
След това се обърна към келнера и заповяда отсечено:
— Вермут!
Но Ирина не забеляза, че говореха за нея. Тя гледаше към дъното на бара. Там, на една маса, смучейки цитронада, седеше жената, която й беше отнела Борис. Там, на една маса, разговаряше някакво пепеляворусо, безцветно, лишено от блясък момиче, с печални и сиви като дъждовно утро очи, с безкръвни като
В това време погледите на Ирина и Борис се срещнаха Той направи вежлив, равнодушен поклон. Ирина отговори по същия начин с кимване на глава.
Бъбренето на Бимби изведнъж пресекна.
— Откъде познаваш новия експерт на „Никотиана“? — смаяно попита той.
— Ние сме от един град.
— Защо не си ми казала това досега?
— Има ли някакво значение!…
— Близка ли си с него?
— Не — сухо отговори Ирина. — Откъде-накъде?
— Питам. Откъде се познавате?
— Учехме в една гимназия.
— Той вероятно те е ухажвал!…
— Ти си пиян и почваш да дрънкаш глупости.
Бимби изглеждаше едновременно възбуден и разярен.
Той гледаше към масата на Борис със злобно присвити очи. Ирина долови съвсем ясно в очите му завистта на слабия, нищожен чакал към едрия и могъщ хищник.
— Защо мислиш, че ме е ухажвал? — насмешливо попита тя.
— Защото всички казват, че е много опитен женкар… — злобно произнесе Бимби. — Зная историята му. Той бил Обикновен писар в склада, Но тормозел чиновниците и задирял жени… Казват, че обърнал внимание на Мария, като я причаквал всеки ден в една ливада, където отивала да чете… Рядък тип наистина… Баща му бил някакъв учител и маниак, на когото се подигравал целият град. Майка му пък просела от бакалите сирене…
— Всичко това е измислица — възмутено произнесе Ирина.
— Така приказват.
— Завиждат му. Баща му сега е директор на гимназията, а майка му е превъзходна жена.
— А как мислиш е привлякъл Мария?
— Не зная. Предполагам, че всичко е станало по любов.
— Ами, любов!… — цинично рече Бимби. — Той просто умее да завърта и използува жените. Инак как може да се обясни, че за двадесет и четири часа е станал от писар помощник на главния експерт на фирмата?
— Той е способен и упорит.
— Всички казват, че е наклонен към необмислени удари и ще докара катастрофа на фирмата… Татко Пиер е извършил голяма грешка с тоя тип.
— Едва ли — каза Ирина. — Но на тебе, изглежда, ти е доста неприятен?
— Аз го мразя — откровено призна Бимби. — Той ми попречи на една сделка, от която щях да спечеля много. „Никотиана“ обсебва всички чужденци и задушава дребните фирми и комисионери. Тя е картел от разбойници, който монополизира печалбите и не дава на хората да дишат…
Ирина се усмихна. Онеправдан в печалбите си, Бимби беше стигнал до истината, която повтаряха комунистите. Точно по същия начин говореше за едрите предприятия и Чингис.