Тютюн

Димов Димитр

Барутчиев мълчеше, гледайки мрачно пред себе си.

— И така, положението е следното — продължи Борис: — Вие имате добри връзки с немците, но в момента сте безполезен за тях. Аз пък нямам тия връзки, но държа в ръцете си важни лостове за смяна на политическия курс. Чудесно, нали? Щом е така, ние сме съюзници и няма никакъв смисъл да си нанасяме удари из засада. А сега няколко думи за вас. Ще дам показанията, които желаете. О, не се безпокойте!… Аз мога Да удавя съдиите в аргументи, в изчисления и технически доводи… А можем просто да изплашим банката и да я принудим към износно споразумение. Това е най-добрият изход според мене, за да не се скарате с разни политически

негодяи, които банката ще насъска срещу вас… Прав съм, нали? По този начин вие спасявате къщата, имотите, името си, възстановявате реномето си на благоразумен търговец… Аз пък поемам доставката за Немския папиросен концерн и на края на годината изсипвам десет процента от печалбата в ръцете ви, без Да сте мръднали пръста си, без да сте рискували нищо…

— Десет процента е малко!… — изпъшка Барутчиев.

— Как малко!… — сурово рече Борис. — Никак не е малко.

— Аз мисля, че е правилно поне да делим.

— Изключено!…

— Тогава четиридесет процента!… Друго не искам… не мога да приема…

— И аз не мога.

Гласът на вълчето беше неумолим. Настъпи мълчание. Барутчиев отново избърса потта от лицето си.

— Ще си помисля — каза той най-сетне.

— Не бива да мислите дълго. Фон Гайер и Прайбиш са може би вече тук и внимавайте да не ги изтървете!… Оная вечер видях Лихтенфелд.

— Невъзможно!… — изумено произнесе Барутчиев. — Къде го видяхте?

— Пиеше в един бар… Можете да считате, че Лихтенфелд е вече загубен за вас. Бандата на Кршиванек го е уплела в мрежата си.

— Но Кршиванек е престъпен тип… Няма да постигне нищо.

— Не бъдете толкова сигурен в това. Шуреят му е министър в новото правителство на Райха.

Барутчиев гледаше глупаво, с разкривено от изненада лице.

— Приемате ли предложението ми? — попита Борис.

— Приемам!… — глухо изпъшка Барутчиев.

След излизането му Борис повика главния експерт и го задържа час и половина на разговор. Двамата мъже се обвиха в синкави облаци от цигарен дим. Борис говореше спокойно, ясно, почти без прекъсване. Костов кимаше с глава и си вземаше бележки. От време на време той си позволяваше да прави възражения, които Борис оборваше веднага, но без суровата надменност, с която се отнасяше към другите чиновници. Благодарение на Мария между тях се беше установило пълно доверие, което сплетните, пускани от другите фирми, не можеха да разколебаят. Костов беше суетен любовник, прахосник и малко ленив, но умен и много честен. Борис внимаваше да не засегне честолюбието му и след смъртта на татко Пиер беше удвоил заплатата и годишното му възнаграждение. Костов пък ценеше у Борис широкия замах и трезвия му живот. Ала едновременно с уважението, което изпитваха един към друг, двамата мъже се презираха скрито и това се дължеше на разликата в характерите им. Борис беше студен и жесток към хората, а Костов — отзивчив и човечен. Първият, излязъл от низините, съзнаваше опасността от бунта на гладните и разбираше, че привилегията на ситите беше несигурна и заплашена. Вторият, израсъл в охолство, считаше тази привилегия за естествена и не мислеше, че човек трябва да разваля спокойствието си с грозни и безогледни действия срещу работниците.

Когато деловата част на разговора свърши, Борис попита експерта си шеговито:

— Костов, какво мислите за всичко това?

— Ако въведем тонгата, работниците ще отговорят със стачка.

— Ще я задушим!

— Не обичам кръв.

— Пак сантименталности!… — Борис се изсмя. — Вие живеете като свръхчовек,

а разсъждавате като мравка.

— Обратното на вас — отговори експертът.

— Кой начин е по-добър?

— Естествено, моят. Аз винаги се намирам в по-добро настроение.

— А нима аз изглеждам мрачен?

— Да, ужасно мрачен — потвърди експертът. — Вие приличате на играч, който непрекъснато тегли карета, но се бои, че противникът му може да покаже кент-флош.

Борис се замисли.

— Животът е действие, Костов!… — рече той след малко. — Борба… напрежение… Тъкмо в това намирам удоволствие.

— Сега да!… Но после ще ви омръзне.

— Защо?

— Защото с това действие не осъществявате нищо.

— Как така?… Ами „Никотиана“?

— „Никотиана“ е само куп злато. А златото няма никакъв смисъл, ако не се превърне в човешко щастие.

— Вие как го превръщате в щастие?… — Гласът на Борис стана неочаквано зъл. — Като раздавате коледни подаръци на десетина работници ли?… Това бих могъл да правя и аз, но го намирам за безполезно.

Борис погледна часовника си и каза сухо:

— Отивам у Торосян.

Той седна в автомобила и запали цигара, но я угаси веднага.

Пушеше много, не ходеше пеш и водеше твърде скован и нехигиеничен живот. А от дробовете му сякаш нищо не можеше да изчисти катрана и праха, които първата година от работата „Никотиана“ беше наслоила в тях. Като съзна това, той заповяда на шофьора да спре, слезе от колата и тръгна пеш.

Падналият преди няколко дни сняг се беше стопил и в тихия декемврийски ден по склоновете на Витоша пълзяха мъгли. Железносивото небе се отразяваше в паважа с мътна белезникава светлина. От Докторската градина лъхаше мирис на изгнили, влажни листа. Някакъв гвардейски поручик галопираше в кръг с безумно усърдие по алеята на царския манеж и от време на време подвикваше на коня си.

Борис почна да мисли с тревожна досада за Кршиванек.

Жилището на Торосян съответствуваше винаги на успеха му в търговията. Когато пропадаше, арменецът наемаше евтин апартамент, а когато се издигаше, живееше като княз. Той притежаваше чудна способност да загубва богатството си в няколко месеца и да го спечелва след това още по-бързо. Щедростта му създаваше политически връзки навсякъде, а приказното му ориенталско въображение го караше да лъже и да се хвали постоянно, така че никой не можеше да разбере дали подготвя някакъв удар, или бездействува.

Сега Торосян се радваше пак на завидно богатство, което бе спечелил от връзките си с американски фирми и френската режия. Къщата му беше разкошна и само малкият дворец на разсипника Барутчиев я надминаваше с блясъка си.

Все тъй отегчен от мисълта за Кршиванек, Борис влезе в някакъв старомоден, но много изискан салон. Торосян бе купил къщата от наследниците на един починал банкер. По креслата, около малък подвижен бар на колелца, седяха десетина мъже, които Борис познаваше много добре.

Торосян изтича да го посрещне и като одалиска, която го чака с нетърпение, му протегна едновременно двете си ръце. Арменецът беше слаб, нисък и пъргав мъж, с руси мустачки и хитро лице. Приличаше на гиздава лисичка.

— Хайде, чакаме те… — заяви Торосян, като стисна ръцете на госта си така горещо, сякаш бе готов да го разцелува.

Борис погледна часовника си. Разговорът с Костов го бе задържал.

— Трябваше да почнете — небрежно каза той.

— Как така?… — Торосян поднесе веднага едно от сочните си ласкателства. — Нима можем да решим нещо без теб?