Вечният фашизъм (Четиринадесет начина да погледнем към черноризците)

Въпреки някои неясноти по отношение на различните исторически форми на фашизма, аз мисля, че е възможно да се състави списък на чертите, типични за това, което бих искал да нарека Ур-фашизъм или Вечният фашизъм Тези черти не могат да бъдат организирани в система много от тях противоречат една на друга и са също така типични за други видове деспотизъм или фанатизъм. Но е достатъчно една от тях да е в наличност, за да се позволи на фашизма да коагулира около нея.

Разбира се, традиционализмът е много по-стар от фашизма. Не само, че

е типичен за контрареволюционната католическа мисъл след Френската революция, но е роден в късната елинистическа епоха като реакция на класическия гръцки рационализъм. В средиземноморския басейн хората от различни религии (повечето от вярванията великодушно са приети от римския пантеон) започнали да мечтаят за откровение, получено в изгрева на човешката история. Това откровение, според традиционалистичната мистика, за дълго време е останало скрито под булото на забравени езици — в египетските йероглифи, в келтските руни, в свитъците на малко познатите азиатски религии.

Тази нова култура трябвало да бъде синкретична. Синкретизмът не е само, както се казва в речника „комбинация на различни форми на вярвания и практики“; подобна комбинация трябва да понася противоречия. Всяко от оригиналните послания съдържа късче мъдрост и въпреки че изглежда, че те казват различни или несъвместими неща, все пак всички те се отнасят, алегорично, до същата праисторическа истина. В следствие на това не може да има напредък в познанието. Истината вече веднъж и завинаги е била казана, а ние само можем да продължаваме да тълкуваме неясното й послание.

Ако поровите из рафтовете, които в американските книжарници са етикетирани като Ню Ейдж, там можете да намерите дори свети Августин, който доколкото знам, не е фашист. Но комбинацията между свети Августин и Стоунхендж — това е симптом за Ур-фашизъм.

И фашистите, и нацистите почитат технологията, докато мислителите-традиционалисти обикновено я отхвърлят като отрицание на традиционните духовни ценности. Но даже и нацизмът да е бил горд със своите индустриални постижения, неговата възхвала на модернизма е само повърхност на една идеология, основана върху кръв и земя ( Blut und Boden). Отхвърлянето на модерния свят бе маскирано като отрицание на капиталистическия начин на живот. Просвещението, Епохата на разума, се приема за началото на модерната поквареност. В този смисъл Ур-фашизмът може да бъде дефиниран като ирационализъм.

Ако действието е хубаво само по себе си, то трябва да бъде прието преди или без замисляне. Мисленето е форма на безсилие. Следователно културата е подозрителна дотолкова, доколкото е идентифицирана с критично отношение. Недоверието към интелектуалния свят винаги е било симптом на Ур-фашизма, от почитта на Херман Гьоринг към фраза от пиеса на Ханс Йохст („Когато чуя думата«култура», посягам към пистолета си“), до честата употреба на изрази като „дегенерирали интелектуалци“, „яйчени глави“, „изнежени сноби“ и „университетите са гнезда на червени“. Официалните фашистки интелектуалци са ангажирани най-вече с атакуването на модерната култура и либералната интелигенция затова, че са предали традиционните ценности.

В модерната култура научната общност възхвалява несъгласието като начин да се подобри знанието. За Ур-фашизма несъгласието е предателство.

Ур-фашизмът се разраства и търси консенсус с помощта на експлоатирането и изострянето на естествения страх от различността. Първият призив на един фашист или на едно недоразвито фашистко движение е този срещу пришълците. Така Ур-фашизмът е расистки по дефиниция.

Ето защо една от типичните черти на историческия фашизъм е призивът към една фрустрирана средна класа, класа, която страда от икономическа криза или чувства на политическо унижение или е уплашена от натиска на по-долни социални групи. Понастоящем, когато старите „пролетарии“ стават дребни буржоа (а лумпените са широко изключени от политическата сцена), фашизмът на утрешния ден ще намери своята публика в това ново мнозинство.

Ур-фашизмът казва, че тяхна единствена привилегия е най-общовалидната — да бъдат родени в една и съща страна. Това е произходът на национализма. Освен това единствените, които могат да осигурят идентичност на нацията са нейните врагове. Така в корена на Ур-фашистката психология има обсесия за заговор, по възможност международен. Последователите трябва да се усещат в клопка. Най-лесният начин да се разтури един заговор е призивът към ксенофобия. Но заговорът трябва да идва и отвътре: евреите обикновено са най-добрата мишена, защото имат предимството да са едновременно и отвътре, и отвън. В САЩ ярък пример за обсесия за заговори и конспирации може да се намери в книгата на Пат Робертсън „Новият световен ред“, но, както неотдавна видяхме, има и много други.

Когато бях момче, бях учен да мисля за англичаните като за хора, които се хранят пет пъти на ден. Те ядяха по-често от бедните, но трезви италианци. Евреите са богати и си помагат един на друг чрез тайна мрежа за взаимопомощ. Но последователите на Ур-фашизма трябва да бъдат убедени, че могат да надделеят над враговете. Така, чрез непрестанна промяна на риторическия фокус, враговете едновременно са твърде силни и твърде слаби. Фашистките правителства са обречени да губят войните, защото са конституционно неспособни обективно да преценяват силата на противника си.

Така пацифизмът е трафик с врага. Лош е, защото животът е непрестанно воюваме. Това обаче води до комплекса Армагедон. Тъй като враговете трябва да бъдат победени, има нужда от една последна битка, след която движението ще има контрол над света. Но такива „крайни решения“ предполагат една по-нататъшна ера на мир, един Златен век, който противоречи на принципа на вечната война. Нито един фашистки лидер не е успял да разреши това противоречие.