Верига от улики

Пиърсън Ридли

Не наруших закона. Това в крайна сметка беше най-важното за Дартели. Беше насилил закона може би до последна възможност, но беше останал в рамките му. Ако го откриеха, това можеше да му струва преназначаване или трансфер, но това беше работа, изпълнена с трудни преценки, и той беше направил своята, добра или лоша. Обаче разкриването на това второ и подобно на първото самоубийство прибави ново бреме към по-ранното решение. Дали не беше изтълкувал погрешно доказателствения материал? Дали решението му да го игнорира сега не създаваше възможност за още едно убийство?

Въпреки климатичната инсталация, той започна да се поти отново, кашляше сухо и чувстваше болка в белите си дробове. Обвиняваше „Гранада Ин“. Това беше достатъчно прилична верига, но точно този хотел беше пълен боклук. Прякорът му беше „Де Нада“ — от нищо на испански.

Двама униформени полицаи охраняваха петия етаж и Дартели обясни факта, че го спират за втори път, с бермудките си. Ковалски, който беше на мнение, че светът се върти около него, огледа критично одеждата на Дартели и информира с тежкия си акцент, характерен за Бронкс:

— Единственият свидетел е някакъв мургав наркоман отсреща на улицата. Ако искаш да направиш нещо, би могъл да го разпиташ.

Тялото на детектива Роман Ковалски беше покрито с твърде голяма растителност — рунтава, черна, къдрава, която стърчеше вън от ръкавите и яката му, веждите му се извисяваха внушително като два навеса над близко разположените му едно до друго черни очи. Брадата му се нуждаеше от бръснач, преди да е изминал половината ден. Беше прекалено суетен, за да си позволи да я остави да расте, но така щеше да си спести много време и усилия.

Ковалски дъвчеше дървена кибритена клечка. От джоба на полиестерната му риза се подаваше пакет цигари „Кемъл“ без филтър. Той излъчваше горчивата миризма на страстен пушач. Този човек имаше славата на второсортно ченге. Дарт не можеше да разчита на него. Ако стигнеше до края на някакъв случай, това ставаше или защото му е провървяло, или защото се е възползвал от услугите на издайник. Списъкът на успехите му беше повече от скромен. Той нарушаваше всички правила и винаги му се разминаваше, беше любимец на шефовете.

— Не съм дежурен — декларира Дартели.

— Че какво — възрази Ковалски раздразнено. — Ако си търсиш работа, разпитай свидетеля. Ако искаш да бъдеш свободен, върви си у вас. Какво ми пука от тая работа?

— Видях колата на Браг.

— Сега той се занимава със сцената на произшествието — поясни Ковалски, сочейки към стаята. — Слушай, ако не искаш да помогнеш в свободния си ден, това никак не ме вълнува. Но тогава по-добре изчезвай, ясно? Тъкмо по това вечерно време нямам настроение да те гледам как се перчиш.

— Отсреща на улицата? — попита Дартели. Искаше да погледне във вътрешността на тази стая и да поговори с Теди Браг. Трябваше да разбере докъде са стигнали до този момент. Тръгна обратно към асансьорите.

— Хубави бермудки, Дарт — се провикна Ковалски, употребявайки прякора му. — Изглежда, че си готов за почивка.

Джо Дартели, както беше с гръб към Ковалски, вдигна дясната си ръка и му показа средния си пръст. Дочу хихикането на Ковалски.

Беше добре — работата тази вечер тръгваше.

Свидетелят носеше шапката си поставена обратно, при което пластмасовата лента покриваше челото му. Тъмнозелените му абсурдно големи шорти се спускаха до средата на черните му глезени. Дарт показа значката

си на полицая, който пазеше хлапака. Лицето на момчето се намръщи, а краката му се задвижиха тромаво, сякаш беше член на маршируващ оркестър. От черните набучени в ушите му слушалки се чуваше високият вой на рап музика. С приближаването си Дарт усети усилваща се миризма на марихуана. Направи знак на хлапака да зареже изкуството. Формално се представи като детектив Джоузеф Дартели от отдела за престъпления срещу личността от ХПД. Той направи това достатъчно близо до униформения, за да може последният да го чуе, и отбеляза името му в бележника си срещу съответната дата и час. Записа името на хлапака и прокара линия под цялата информация, изпитвайки чувство на досада от неприятностите, които съдилищата причиняват на хората.

— Не приличаш на ченге — изломоти хлапакът.

— Не приличаш на надежден свидетел — контрира Дартели. — Изглежда, че кратуната ти е напълно зашеметена. Искаш ли да те претърсим?

Хлапакът се размърда нервно.

— Нека само водим разговори, Джак — смънка той.

Това, разбира се, беше вярно, Дартели приличаше повече на посетител на Дисниленд, отколкото на ченге, което се занимава с грабежи и убийства, но беше важно да не позволи на свидетеля да изпита чувство на превъзходство или увереност в себе си. Уолтър Зелър, учителят на Дартели и бивш сержант, го беше научил навремето да преценява бързо свидетелите — все едно дали правилно или погрешно. Напереният свидетел трябва да се смути, неохотно даващият показания свидетел да се ухажва и утешава.

Дартели имаше нервния навик да притиска езика си срещу малкия белег върху долната си устна, откъдето някога беше избил един зъб. Обяснението за белега беше, че изгубила контрол шейна се е блъснала в дърво, когато Дарт бил на дванадесет години и поради това с прекалено много енергия и прекалено малко здрав разум. Истината се намираше по-близо до домашното огнище. Нокътят на старата дама беше попаднал върху челюстта му по време на едно от нервните й избухвания и това го беше изпратило в спешното отделение за четири шева и известно количество изобретателни обяснения.

Дартели носеше къдравата си глава от песъчливо жълта коса късо подстригана, особено над челото, където фронтовата линия беше в пълно отстъпление. Имаше сиви очи, кокалесто тяло и светла северноиталианска кожа, за която повечето жени му завиждаха. При подходящо осветление Джо Дартели изглеждаше строг и сериозен, което беше много удобно за едно ченге. Изкуствената светлина от уличните лампи произвеждаше същия ефект, като променяше чертите му и му придаваше вид по вкуса на един кубист или импресионист и маскираше иначе нежното му излъчване.

— Кажи ми какво си видял — попита Дарт с нещастен глас, след като се измъчваше от горещината. Той избухна в ново кашляне. Дробовете му бяха пресъхнали въпреки влажността на въздуха. Трябваше да се примири с това.

— Паркирам онзи буик там, Джак, нали разбираш? А онзи беше оставил покрива отворен, нали така? И тъй, затварям го, окей? Гледам нагоре през него — когато онова момче се хвърля от шибания прозорец и си размазва задника по целия гаден тротоар. Кръв навсякъде.

— Се хвърля? — попита Дартели, като в същия момент изпита сериозно съмнение. На този свят няма такова нещо, наречено надежден свидетел. Нищо подобно не съществува.