Верига от улики

Пиърсън Ридли

— Направо от прозореца, Джак, слушай какво ти говоря. — Той изви голямата си ръка с дълги пръсти и розова кожа под ноктите, имитирайки скок, като при това изсвири съгласно скалата на Доплер, за да илюстрира падането. — Бам! — почти изкрещя, когато ръката му стигна до въображаемия паваж. — Здравата се натърти.

Дарт мислеше за легло. И за това колко дълъг беше изминалият ден, и за това, че беше постъпил глупаво, като се беше спрял и замесил в тази работа. Свидетелят беше кръгла нула. Някакво жалко парче мъртво месо се подава от някакъв костюм на улицата. „Кого го е грижа“, се попита той, опитвайки се да се убеди, че трябва да се откаже.

Но знаеше, че не може да отмине.

— Скочи ли,

или се хвърли? — Още един път Дарт направи опит да изясни положението.

В главата му се чу онзи неканен глас: „Изпълних дълга си“.

— Казвам ти, че онзи баламурник се хвърли.

— С главата надолу?

— Точно така. Също както на шибаните олимпиади. — Той вдигна ръката си, за да повтори пантомимата заедно със звуковия ефект. Беше определено със замъглено съзнание. „Лайнян свидетел“, помисли си отново Дарт.

Но съществуваше Ледения човек, чиито контузии също говореха за хвърляне с главата напред, въпреки че трупът беше ударен най-малко от един снегорин и отнесен на разстояние няколко пресечки, преди да заседне в една преспа за около някъде между четири дни и две седмици, като по този начин всякакви категорични заключения относно понесените увреждания ставаха крайно несигурни. Но той се беше хвърлил, беше се хвърлил и този. Съвпадение? Лайна!

Това, което Дарт беше забелязал залепнало към тротоара, изглеждаше да поддържа този свидетел: главата на скочилия беше хлътнала, по-голямата част от лицето липсваше, горната част на тялото — разнебитена каша. Онова, което някога е било ляво рамо и ръка, сега лежеше нагънато и смачкано под него. Док Рей и Тед Браг щяха да кажат нещо повече за точния ъгъл на удара, въпреки че беше малко вероятно да отделят много време на случая. Самоубийствата се изясняваха бързо.

Но Дартели знаеше: скачачите не се хвърляха, те скачаха даже от мостове, където водата създава илюзията за меко кацане. Разбира се, за всяко нещо имаше изключения, просто не му се искаше да трябва да ги обяснява. Имаше желание да скъса листа и да погребе тази мръсна подробност веднага и на самото място. Ти направи това веднъж, можеш да го направиш пак, настояваше нежеланият вътрешен глас, като го наказваше, принуждаваше го да направи всичко друго, освен това.

Дартели нареди на полицая да отведе хлапака на Дженингс роуд и да почака или него, или Ковалски, за да документират показанията му.

— Не мога да си оставя къщичката — оплака се хлапакът.

Дартели каза на полицая:

— Ако ти прави номера, претърси го, обработи го и му дай възможност да се ориентира.

— Мога да си взема дозата по някое време — предложи бързо хлапакът.

Дартели го погледна неодобрително. Лайнян свидетел, помисли той. Лайнян случай.

Дартели се върна в „Де Нада“, минавайки покрай своя сержант Джон Хейт, който засега се занимаваше с някои медии. На Хейт не му харесваше нощната смяна — двете команди по престъпления срещу личността се редуваха и през тези седмици беше по-добре да се стои далеч от Хейт. Дартели направи точно това.

Докато детективът стигна до стаята, Теди Браг, цивилният директор на отдела за съдебна медицина, стоеше на входа и нетърпеливо пушеше цигара.

— Това, да работиш с момиче, може да бъде истински кошмар.

— Жена — поправи го Дартели. Саманта Ричардсън, другата половина от тима на Браг, не беше момиче.

— Каквото и да е. Прилича на жена ми — винаги ми казва какво да правя. Командва ме непрекъснато. На кого е нужно това? Достатъчно си патя вкъщи.

— Тук ли е тя? — попита реторично Дартели, чувайки прахосмукачката от другата страна на вратата.

— Чисти,

обработва това нещо така, сякаш се занимаваме с делото „Симпсън“ или нещо такова. Човекът решил да целуне цимента — и тогава какво е това, което трябва да се мине с прахосмукачка? Кое е това сериозно нещо?

Браг беше на около петдесет и пет, нисък и слаб, с пронизващ кафяв поглед и изкуствени зъби на горната челюст. Имаше нрав на гимназиален учител. Кожата му беше много бледа и изглеждаше уморен. Дартели знаеше, че този човек не се чувства добре, защото Браг обикновено беше първият, който изискваше пълна колекция от улики.

— Някаква чернилка се премята — продължи Браг, като от устните му се отделяше пушек. — Кой се интересува от това?

Раса, заключи детективът. Половината от отдела наричаха черните чернилки и въпреки че не закачаха италианците, наричаха латините паники. Четири банди контролираха северния и южния квартал. През последните дванадесет месеца бяха регистрирани петдесет и осем убийства в град, където преди пет години имаше петнадесет. Бандите и тяхното насилие, разпределени според етническата си принадлежност, бяха типизирали расите си в умовете на повечето ченгета — имаше много малко хора от полицията свободни от една или друга форма на предубеждение. И за да бъде положението още по-лошо, гангстерският проблем беше станал толкова остър, че Хартфорд — до налагането на отрядите с особено предназначение — беше посочен в новинарско списание като един от най-лошите градове в Нова Англия. Сега отделът имаше своя собствена команда — въпреки че териториалните войни продължаваха и че броят на труповете нарастваше всяка седмица.

— Ти се интересуваш — отвърна Дартели. — Познавам те много добре, Теди.

— Не знам, Айви. Не съм сигурен, че вече се интересувам. — Той всмукна от цигарата си и като резултат от това действие очите му се затвориха и лицето му придоби мъртвешки вид. — Бил си в тези квартали — проектите. Повярвай ми, може би за тях е по-добре да са мъртви. — Той прекрати пушенето и се огледа къде може да се освободи от цигарата си. — Винаги можеш да поемеш моите функции.

— Няма начин.

Единственият ХПД детектив със свидетелство по криминалистика, Дартели отдавна беше създал добри професионални връзки с Браг. Детективът предизвикваше недоброжелателски чувства у колегите си заради образованието си — повечето от детективите бяха дошли от средите на редовите полицаи и някои от тях се отнасяха с презрение към бързия възход на Дартели. Тъй като беше получил степен от университета Ню Хейвън, той беше погрешно свързван с Йейл и като резултат живееше с прякора Айви 1 . Но също така беше и спечелил известно уважение и внимание от другите детективи заради продължителната си връзка с оттеглилия се Уолтър Зелър и заради подробното изучаване на сцените на местопроизшествията. Успехите му в разкриването на убийства говореха за сериозното му старание — Дартели редовно държеше първото място в това отношение между колегите си.

1

Айви лийг — така се нарича групата прочути университети в Източните щати. — Б.пр.

Браг отново погледна часовника си и измърмори:

— Нямам намерение да прекарвам цялата нощ във вонящата „Де Нада“, да я вземат дяволите.

В същия момент вратата на стаята се отвори и една висока слаба жена с подстригана на черта коса и зачервени бузи изстреля:

— Готово, шефе. — Тя остави прахосмукачката, специално съоръжена с отстраняем филтър за събиране на косми и влакна.

Ковалски се зададе в края на коридора с привлекателна хотелска управителка до себе си — той беше женкар от най-лошия вид. Приближи Дартели и съобщи: