Верига от улики

Пиърсън Ридли

— Не е честно — оплака се той.

Тя отвори вратата и се измъкна навън. После прескочи една заледена локва и се озова на тротоара и бързо започна да се отдалечава. Излагаше на опасност и наблюдението, и собствената си сигурност. Той също наруши правилата. Остави колата и хукна след нея. Тя чу стъпките му и ускори крачките си.

— Аби — подвикна той след нея.

— Недей!

— Върни се в колата. Грешката е моя.

Тя спря и се обърна и той се блъсна в нея. Тя го избута с грубо движение и извика високо:

— Страшно си прав, че грешката е твоя. И при

това голяма грешка. Това, за което говорим, са децата ми.

— Съжалявам — извини се Дарт.

Доближи я несигурно. Тя го погледна скептично, а след това двамата се притиснаха един към друг и се прегърнаха, а тя прошепна в ухото му:

— Задник.

— Никаквица. Хайде да оставим това, съгласна ли си? — попита той. — Каквото стане, стане.

Тя кимна. Когато изминаха половината от пътя до колата му, тя взе ръката му. Джо Дарт преплете пръстите си в нейните и стисна.

В единадесет и тридесет осветлението на долния етаж на Хамилтън корт 11 угасна, след което няколко минути по-късно горният етаж вече светеше. Дарт обясни:

— Автоматичен часовников механизъм.

— Съгласна. Или това, или през последните пет минути някой се е движил в тъмното.

Наблюдаваха заедно къщата до един часа сутринта, когато светлината горе изгасна. Дарт премести колата на Парк теръс, откъдето Аби можеше да го следи, когато той прекоси и още веднъж почука на предната врата. Никакъв отговор. Върна се до колата, избута Мак, който му пречеше, и отвори чантичката за първа помощ. Закачи на вратата една бяла лента на височина няколко педи от земята. Ако вратата се отвореше, лентата щеше да се изхлузи от пантата и да падне.

След това, отново под зоркия поглед на Аби, Дарт прикрепи тънка пръчка към единствената порта на разнебитената зелена ограда, така че ако портата се отвореше, пръчката щеше да падне на земята. Елементарни хитрости — той и Зелър ги бяха използвали десетки пъти.

Той остави Аби пред къщата й, като се надяваше, че може би тя ще го покани да влезе, но това не се случи. На път за вкъщи си мислеше с тревога за това и отново изведе Мак на кратка разходка.

Спа лошо до три часа сутринта и не можа да разбере какво го беше събудило — кошмар? Шум? Нещо на улицата? А след това в главата му се натрупаха мисли като прилепи в таван.

Няколко часа лежа буден, като се въртеше неспокойно. Занимаваха го възможностите, които предлагаше Хамилтън корт 11. Беше объркан от контрастиращите състояния на Аби.

Ако трябваше да огледа вътрешността на тази къща, от това следваше, че ще трябва да убеди Хейт да включи щатската полиция. Хейт на свой ред щеше да се види принуден да включи капитан Ранкин. Истинска каша.

Сутринта той се върна на Хамилтън корт 11. Отново почука на външната врата и отново никой не му отговори. Бялата лента си беше на мястото. Разочарован от това, че не беше намерил никакъв знак за нечие присъствие, той се върна, беше под напрежение, дланите му бяха влажни и студени. Мястото му беше противно. Намери пръчката на земята. Дарт я вдигна

и я задържа в ръката си. В рядката кал до портата той видя отпечатъци от обувки в двете посоки. Не бяха неговите.

По някое време през нощта някой беше влизал вътре.

Каменната сол и листата, които беше събрал предишната нощ, сега се намираха в отделни пликове на предната седалка на колата му, маркирани и с етикети. „Материал“, помисли той.

Може би напълно достатъчен, за да убеди Хейт да проведе акцията.

24.

Това бяха няколко наситени с работа часа.

Дарт охлаби връзката си и разкопча яката си.

— Трябва ми група за спешна намеса за акция по събиране на данни от една къща в южния край — обясни Дарт на сержант Джон Хейт.

Кожата около очите на сержанта беше мастиленосиня и напомняше на Дарт маска, изобразяваща миеща мечка. Отделът за престъпления срещу личността се управляваше от двама сержанти — Джон Хейт или Дейв Алмеди, като всеки от двамата разполагаше със собствена група детективи и със собствено бюро в една остъклена стая на етажа на отдела. Двамата рядко се засичаха, тъй като хората им действаха на смени от по дванадесет часа.

Дарт се настани в метален стол срещу отрупаното бюро на Хейт. Поради флуоресцентното осветление кожите на двамата блестяха в грозен жълто-зелен цвят.

— Трябва ти какво? — помита Хейт риторично.

Идеята да се използва група за спешна намеса за акция, чиято единствена цел е събирането на данни, беше изцяло на Дарт. За нея щяха да бъдат необходими писмени заповеди и съдебни постановления и разумно оправдание. Дарт обясни:

— Мога да допусна присъствието на непознато лице в кабинета на Харолд Пейн през нощта, когато той… е извършил самоубийство. Браг ще ме подкрепи в това, че въпросното лице, което и да е било, вероятно е направило опит да прикрие присъствието си, като е почистило килима с прахосмукачка.

Хейт изглеждаше скептично настроен.

Дарт му подаде доклада на Браг, завършен само преди час. В него се посочваше идентичният химически състав между каменната сол, намерена в дома на Пейн, и солта, която Дарт беше взел от Хамилтън корт 11.

— Това свързва въпросното лице, къщата на Пейн и тази на Хамилтън корт 11. Говорих със собственика, който ме свърза с една фирма за недвижими имоти…

— Питър Шарп — сети се Хейт. Шарп се занимаваше с всички имоти от бедняшките квартали. Полицията не го обичаше.

— Да. Мястото е дадено под наем на някой си Уолъс Спарко, бял, петдесет и две годишен. — Дарт подаде на Хейт фотокопие от шофьорската книжка на Спарко. Още по-силен беше ефектът, когато му подаде и компютризирания портрет на човека, когото Люилън Пейдж беше видяла в дома на Джералд Лорънс. Макар и не идеално, сходството беше безспорно. — Уолъс Спарко е авторът на самоубийствата — каза Дарт.

— По дяволите — се изтръгна от Хейт, като сравняваше двете снимки. Той погледна Дарт със силно раздразнение. Беше против това, да се усложняват нещата. — Не са самоубийства?