Верига от улики
Шрифт:
— Съветвам те да отговаряш на въпросите на детектива, Даниел. При съществуващите обстоятелства според мен това е в интерес на всички. — Той отправи към Дарт поглед, примесен с гняв и уважение и като че ли за първи път беше изцяло включен в играта.
— Къде бяхте през онази нощ, госпожо Пейн?
Въпреки всичките й четиридесет и нещо години, когато отново си послужи с очите си, тя заприлича повече на дете. Гамбели просто й отвърна със строг поглед. Тя призна на детектива:
— С приятел.
— Приятел?
— В легло, добре ли е така? Бях в легло с приятел.
— Имахте любовна връзка — уточни той.
— Не,
— Искам името му. Трябва ми точното време.
Тя попита адвоката си:
— Трябва ли да му кажа?
Гамбели кимна.
Тя съобщи желаните от Дарт подробности и додаде:
— Доволен ли сте? — Беше необходим телефонен разговор за проверка, но той подозираше, че тя говори истината.
— Докторите — върна се назад Дарт. — Трябва ми всичко, абсолютно всичко, което можете да ми съобщите.
— Нищо не знам, казвам ви! Само това, че Хари каза, че някои доктори щели да му помогнат да стане по-добър — за това, че ме биеше — и че не трябваше да казвам на никого.
— Срещал ли се е той с тези доктори? — попита Дарт.
— Не знам. Трябва да се е срещал.
— Вземаше ли лекарства?
— Инжекции — каза тя, докосвайки собствената си ръка. — Знам това, понеже видях ръката му една вечер и той каза, че това е част от лечението, което ще го направи по-добър.
— Инжекции — повтори Дарт, записвайки в бележника си. — Това са били думите му „ще го направи по-добър“ — настоя за уточняване Дарт.
— Точно така.
— И според вас това е означавало какво?
— По-добър… нали разбирате… по-малко удари… по-малко грубости. Не че имам нещо против малко грубост, нали разбирате — така на шега, но Хари понякога изпадаше в състояния, които продължаваха дълго. И вината не беше моя, разбирате — той ми го казваше. Не бях виновна аз. Само това, че съм жена. Все едно, че имаше нещо химическо в него. Като лошо семе. Както във филма, където онзи там се превръща в луд доктор и убива хора, нали? Нещо такова.
— Никога не се срещнахте с тези доктори?
— Не.
— Говорила ли сте с тях по телефона?
— Не, доколкото си спомням.
— И той получаваше тези инжекции…?
— На всеки две седмици горе-долу. Така ми се струва. Може би е взел четири или пет.
— Съпругът ви е променил медицинската си осигуровка — каза Дарт. — Спомняте ли си това?
— Не знам нищо, кълна се.
— Датата на тази промяна изглежда съвпада с лечението му.
— Не ми е казвал нищо за каквото и да е, свързано с пари. Това беше неговата част. Моята част… — Тя се поколеба за момент и обяви: — Моята част беше спалнята. — Погледът й се заби в Дарт, той представляваше огън от свирепа напрегнатост и презрение. Беше я унижил с въпросите си.
— Ако стане така, че докторите се свържат с вас…
— Няма да се свържат.
— Но, ако все пак ви потърсят…
— Ще ви се обадя — довърши тя, — бъдете сигурен. Няма начин. Хари е мъртъв. Оставете го на спокойствие. Те се опитваха да му помогнат. Може би ще помогнат на някой друг.
В мозъка на Дарт прозвуча тревога. Зелър беше превърнал всичко това в ребус — хора посягат на живота си, но не извършват самоубийство. Злоупотреба с наркотик, помисли си той: Морски свинчета. Опитни животни.
Както Зелър беше предупредил: ключът трябва да се търси в кръвта на жертвите.
20.
— Джо,
Вниманието на Дарт беше насочено другаде. Току-що беше затворил телефона след разговор най-напред с Теди Браг, а след това с патолога доктор Виктор Рей, като беше поискал резултатите от кръвната токсикология на Харолд Пейн. Обсъжданията се бяха насочили в непозната територия, докато Дарт установяваше какво може и какво не може да се открие с такива тестове и най-накрая убеди доктор Рей да поиска пълно изследване, тъй като, и това беше типично, кръвната токсикология проверяваше само по-обикновените наркотици и алкохолни нива, а стиснатият Теди Браг не беше поискал да отпусне фондовете, необходими за такова тестуване, без някои дяволски добри основания, които Дарт не беше в състояние да представи.
Аби постави на бюрото пред Дарт компютърна разпечатка, един-единствен ред, подчертан с яркожълто. Когато прочете името, тялото му реагира така, сякаш беше взел таблетка ниацин — във всяка пора пламна огън. Кръвното му налягане се повиши толкова бързо, че почти не чу шепота й.
— Това е от нашите папки — каза тя, имайки предвид отдела за сексуални престъпления. — А това — подчерта тя — е от отдела за престъпления срещу личността. — Още един подчертан с жълто ред беше със същото име.
Той направи усилие да поеме въздух. Също като давещ се човек, който се опитва да дойде на себе си.
— Самоубиец, Джо, и предполагаем сексуален насилник. Доколкото мога да кажа, двете никога не са били свързвани — каза тя развълнувано, — което аз мога да обясня. Ние не разкриваме идентичността на предполагаемите насилници поради загубения процес за клевета в Ню Хейвън. Само арести и присъди. Този човек не беше арестуван — не разполагахме с достатъчно доказателства. — Тя спря за момент и после каза: — Познато ли ти е името, Джо? Спомняш ли си този случай? Помисли какво щяха да направят вестниците, ако им бяхме показали това — изгледа го тя, потупвайки папката. — Можеш ли да повярваш? — Почака, като беше сигурна, че той ще си спомни за името. И въпреки че това беше така, той все пак не каза нищо. Не знаеше какво да каже. Отчасти защото се чувстваше в състояние на физически шок. Тя изтълкува погрешно колебанието му. — Това е Ледения човек, Джо! Хайде! Ледения човек! И той е излетял по същия начин през прозореца, както и Стейпълтън. Какво е това? Съвпадение? Стейпълтън не беше първият. — От решителна важност при работа с поредица от престъпления беше да се разбере кой е първият в тази поредица. Аби, която също както Дарт вярваше, че имат работа с поредица, гореше от ентусиазъм поради откритието си. — Разбираш ли ме?
— Аз не бях водещият детектив, а вторият по случая с Ледения човек — информира я той. Буца задавяше гърлото му, болезнена буца. В този момент му беше ясно, че нямаше накъде да избяга, че можеше само да се крие. Нещата, за които се вярва, че са мъртви и погребани, неизбежно се връщат или символично, или буквално излизат от гроба си. Той не виждаше как може да й каже, да я помоли да върне папките и да забрави.
Ледения човек беше изпълзял обратно навън от гроба си. Част от Дартели наистина почувства облекчение, останалото беше в състояние на пълна паника.