Верига от улики

Пиърсън Ридли

Джо Дартели, гордостта и радостта на неговата полицейска кариера, беше нещо съвършено друго. Дартели с неговото образование и селски усет за това, къде може да се крие плъхът, само създаваше неприятности.

Ще го пъхна в болницата, ако ми се наложи, помисли Зелър, точно както се опитват да постъпят с мен.

Той погледна нервно към улицата нащрек за познатата тойота, за грубото, приведено зад волана лице — наемника, когото винаги беше изпреварвал и надхитрял.

Поглеждайки още веднъж, той се зарадва, че ръцете му бяха престанали да треперят. Отново се владееше, а за Зелър контролът над себе си и нещата беше всичко.

19.

Дарт

беше наполовина театрален критик, наполовина играещ треньор. Работата му се състоеше в това да накара тази жена да му каже това, което тя не искаше да му каже. Всеки разпит се свеждаше до едно нещо: игра на аз на тебе, ти на мене, на трикове, опит някой да бъде заставен да каже нещо, което няма намерение да каже. Всеки следовател, който си заслужава хляба, знаеше, че всеки крие тайни. Изкуството се състоеше в това да се намери начин тези тайни да се изкарат на бял свят.

Стаите за разпити на отдела за престъпления срещу личността представляваха две малки непривлекателни кутийки, всяка от които съдържаше евтина маса и два метални стола. Дарт издърпа вътре един трети стол и затвори вратата, като добре съзнаваше въздействието на една такава строга обстановка. Разпитът предлагаше само една-единствена врата. Тази врата водеше или до затвора, или до свободата, според това, как критиците оценяваха спектакъла.

Около очите на Даниел Пейн, съпругата на самоубиеца от празника на Вси светии, се забелязваше изкуствен израз на изненада, което можеше да се обясни само като последица от козметична операция. Кожата й беше безупречно гладка, устните чувствено червени, а останалото от нея би могло да послужи като модел за Венерата на Томи Темпълтън, красавица с епични пропорции, с бюст, който би трябвало да изпълни нейния хирург с гордост, побран в пуловер с поло яка, който подчертаваше отсъствието на всякакви видими средства за поддържане и предизвикваше всички правила на гравитацията и възрастта. Това, че беше омъжена за известен порнограф, можеше лесно да се определи от лошия й вкус по отношение на дрехите, платинената коса, дъвката, която движеше между предните си зъби, и едно усилено усещане за сексуална готовност, което се предаваше от това, че тя многократно забиваше ръка между бедрата си и я издърпваше бавно, и една необходимост да движи неспокойно горната част на тялото си, да разлюлява гърдите си и да извива тънката си талия, като че ли я сърбеше някъде и й беше необходимо да се почеше. Да се почеше здраво, както личеше по всичко.

Адвокатът вдясно от нея и отляво на Дарт беше задник, златоуст, с шестстотин хиляди долара годишен доход и се наричаше Гамбели. Самото му присъствие предупреждаваше Дарт, че не трябва да се надява на много.

След формалните встъпления заради магнетофона той помоли жената да си припомни какво е правила в нощта на самоубийството на съпруга й — самоубийство, което според Дарт беше убийство, но за което липсваха улики, за да бъде разследвано като такова. През цялото време, докато слушаше разказа й, Дарт забелязваше в нея подчертана нервност, от която разбираше, че лъже. Съществуваха два различни вида напрежение, които излизаха на повърхността по време на разпит — при единия разпитваният се чувстваше неудобно поради това, че се намира в компанията на ченге, а при втория разпитваният имаше нещо, което трябваше да скрие. Даниел Пейн без съмнение попадаше във втората категория.

— Как

бихте описала отношенията си с вашия съпруг, госпожо Пейн?

— Моите отношения? — попита тя, поглеждайки адвоката си, който й отговори с едва забележимо кимване.

— Топли и нежни? — опита се да подскаже Дарт. — Бурни… приятелски?

— Мисля, че се разбирахме много добре.

— Много добре? — попита Дарт. — Нежни? Романтични? Дистанцирани? Хладни?

— Беше ни приятно заедно. Хари си имаше своята работа, своите занимания, аз също. Мисля, че отношенията ни бяха много добри.

— Никога не се е държал грубо с вас — каза Дарт, с което явно я накара да се почувства неудобно.

— Грубо? — ахна тя, изчервявайки се.

— Физически агресивен — поясни Дарт.

Гамбели подръпна края на ръкава си и каза:

— Към какво се стремиш с това, Дартели?

Даниел Пейн се изви на стола си, цялата й сексуалност изчезна. Лицето й се сгърчи в един възел от безпокойство.

— Ситуациите на тормоз са нещо много неприятно за жертвата на този тормоз. — „Длъжен съм да знам това“, каза си той, мислейки си за майка си алкохоличка и за това как се беше скрил в сушилнята.

— Какво значи това? — попита Гамбели.

— Госпожо Пейн — обърна се към нея Дарт, като полагаше всички усилия да игнорира адвоката, — бил ли е някога вашият съпруг физически груб към вас?

— Дали понякога се е държал грубо? Да, разбира се — призна тя. — Сега той е мъртъв. Какво значение има това за вас? Не беше ангел. И какво? Покажете ми някой мъж, който е.

— И вие се примирихте с това негово поведение — попита или констатира Дарт. — Търпяхте го. Издържахте го.

Тя вдигна рамене.

— Живеем на хубаво място. Аз карам мерцедес. Някога карал ли сте мерцедес? — Погледът й изследваше Дарт, като че ли за да внуши, че това има много голямо значение. Дарт поклати глава отрицателно. Тя додаде: — Хубава кола. Действително много хубава, мерцедес.

— Не е ли вярно — попита я Дарт, — че най-малко шест пъти сте посещавала спешен кабинет във връзка с контузии, резултат от спречквания с покойния ви съпруг, че в два случая сте телефонирала на 911 с молба за помощ от полицията?

Тя отвърна с кротък глас:

— Всичко това беше грешка.

— Той е мъртъв — напомни й Дарт. — Няма защо да се страхувате от него. Няма защо да ме лъжете.

Тя погледна встрани. Адвокатът й й каза, че не е длъжна да отговаря на всички въпроси. Очите й плувнаха в сълзи, тя махна с ръка.

Дарт я почака да се успокои. За този свой най-важен въпрос му беше необходимо да оцени реакциите й с голямо внимание. Огледа я и попита:

— Предлагал ли ви е някой помощ срещу съпруга ви?

Нейният израз го разочарова, тя като че ли не разбра внушението, към което се стремеше Дарт, но същото съвсем не можеше да се каже за адвоката й.

— Искам да не отговаряш на това — подсказа бързо той на клиентката си.

Но Даниел Пейн вече беше готова с отговор в главата си и го каза:

— Ходеха при него, не при мен. Това беше негов проблем, а не мой. Аз не можех да направя нищо.

За първи път Дарт и Гамбели се спогледаха, като никой от двамата не беше в състояние да сдържи учудването си от нейния отговор. Погледът на Дарт каза строго: нека натисна тук. Погледът на Гамбели изразяваше силно безпокойство.