Верига от улики
Шрифт:
Аби погали ръката на Дарт, преплете пръстите си в неговите и двамата останаха в това положение.
— Брадичката не е както трябва — каза Люилън на бившия полицейски художник.
— Добре. Нека променим това. — Той изтри брадичката. — Хайде сега — покани, подавайки й специална писалка с прикрепен към нея проводник. — Искаш ли да я нарисуваш?
Тя опита няколко пъти и при четвъртия опит изглеждаше удовлетворена. Темпълтън за момент се занима с образа — окото му на художник знаеше как да го подобри — и в този момент тя съобщи:
— Така
Работиха заедно с писалката и с мишката и се появиха два чифта очи, всеки от който според Люилън съдържаше нещо от човека, когото беше видяла. Темпълтън ги сля. Компютърът анимира прехода от снимка А към снимка Б, преминавайки през поредица кадри. При всеки следващ кадър очите от снимка А ставаха по-сходни с тези от снимка Б. Люилън разгледа всеки един от кадрите, избра един и тогава Темпълтън наложи тези очи върху празното лице. Дарт разбра, че това, което правеше, беше толкова ефектно, благодарение на непрекъснато сменящите се и леко променени кадри. При способа за възстановяване на чертите по описание свидетелят получаваше само възможност да избира между очи номер 1, очи номер 2 и тъй нататък. При морфологичния способ чертите от няколко различни лица можеха да се слеят в едно-единствено, като във финалната композиция нито една черта не е същата, както при която и да е от другите.
— Отделът трябва да притежава това нещо — се изтръгна от Дарт, когато лицето в квадратчето се превърна бавно в нещо различимо.
Погледът на Томи Темпълтън потъмня — настояванията за по-добра технология покрай всичко останало бяха допринесли за ранното му оттегляне.
Час по-късно лицето имаше очи, вежди и коса. Беше обявена почивка и всички излязоха навън, където Темпълтън изпуши три цигари една след друга. Люилън и Томи Темпълтън обсъждаха специалните ефекти на „Терминатор 2“ и „Джурасик парк“. Дарт следеше един малък самолет, който се отдалечаваше към хоризонта. Аби Ланг, която се беше загънала в палтото си като в одеяло, се опиваше от слънцето на късния следобед.
Работата беше подновена, като сега ударението падна върху носовете. Този път бяха необходими три последователни опита, за да се произведе нос, който можеше да задоволи Люилън, и то едва след като Томи Темпълтън го беше дооформил с една компютризирана въздушна четка. Дарт се беше отдалечил и разглеждаше художествените предмети и едва когато се върна, за да види докъде бяха стигнали, разбра, че очите му са познати. Това откритие го вледени. На заподозряното лице все още липсваха уста и уши.
— Добре ли си? — попита Аби.
Вън беше тъмно. Дарт не знаеше колко дълго време е прекарал потънал в размисъл, но във всеки случай не по-малко от четиридесет-петдесет минути.
Темпълтън и Люилън Пейдж взеха нова почивка, за да отморят очите си, а Темпълтън намери някакви бисквити, с които да се подкрепят. Когато двамата отново възобновиха работа пред компютрите, Дарт и Аби изведоха Мак на разходка. Мак вървеше като болен, куцукаше,
— Искаш ли да прекараме заедно нощта? — попита тя.
Напоследък Дарт все повече искаше това. Не бяха говорили сериозно за отношенията си, но той често мислеше за нея и когато минаваха няколко дни, без да са заедно, тя му липсваше.
— Много бих искал — й призна.
— Чудесно. Аз също.
Той й каза, че ще трябва да остави Мак в апартамента си и предложи да похапнат нещо на връщане. Тя добави, че ще приготви пиле, ако той е готов да се погрижи за салатата и по този начин угощението беше планирано. Измъчваше го съзнание за вина. Гини му липсваше и той се мъчеше да разбере дали тя беше напреднала в задачата си да му направи списъка и мислеше за това, че не му се беше обаждала от няколко седмици.
— Умът ти е някъде другаде — разбра Аби.
— Само се бях замислил, няма нищо.
Върнаха се, без да говорят. Тя взе ръката му отново. Беше с ръкавици. Дарт — не.
— Бихме могли да имаме повече време като сегашното — каза тя.
Дарт не знаеше как да отговори на това и затова не каза нищо. Отведе кучето обратно в колата.
— Колко са децата, които растат като Люилън? — попита той тъжно. — Тя никога не беше виждала гора, освен по телевизията. Цялата й представа за външния свят е от телевизора. Що за общество създаваме?
— Спаси един живот и все едно, че си спасил целия свят — цитира тя.
— Умопомрачително е — отбеляза той.
— Тя никога няма да забрави този случай — промълви Аби. — Може би загубвайки Джери Ло, ние печелим Люилън Пейдж.
— Съмнявам се — поклати глава Дарт.
— Точно така — съгласи се тя. — И аз се съмнявам. Но ми беше приятно да го помисля.
Отново влязоха в къщата. Чуха гласа на Томи Темпълтън, който поздравяваше момичето. Двамата, все още в междучасие, разглеждаха едно книжле със снимки на диви животни.
— Искаш ли да видиш? — попита Люилън Дарт.
— Свършихте ли? — попита Дарт.
— Не съвсем — отговори Темпълтън.
Аби седна с момичето и книгата, а Темпълтън приближи Дарт и му направи знак да излязат заедно на верандата, което предизвика у детектива незабавна тревога.
Лицето на Томи Темпълтън, отчасти тъмно, отчасти светло, приличаше на маска и в очите на Дарт изглеждаше смутено.
— Наближаваме края — каза той, въпреки че думите му прозвучаха по-скоро като предупреждение.
— Какво има, Томи?
— Може би нищо.
— Какво?
— Не знам. Не съм сигурен.
— Лицето? — попита Дарт.
— Да.
— Изглежда познато — допусна Дарт.
Темпълтън кимна.
— Очите.
— Кой?
Темпълтън поклати глава.
— Кой, Томи? — повтори Дарт.
— Не се връзва, а освен това останалата част от лицето въобще не съвпада.
— Кой?
— Не мога да разбера — каза той, — но без съмнение са ми много познати.
Дарт кимна.