Верига от улики
Шрифт:
— Разбирам. Очите.
— Да. Странно, нали? — попита Томи.
Дарт не отговори. Попита:
— Можем ли да вярваме на това?
— Аз — да. Тя е добра — се чу като отговор, — което не е това, за което питаш, нали? Дали това е лицето, което тя е видяла, или е някой, когото е видяла след това и си е внушила, че е бил той? И двамата знаем колко може да се разчита на един свидетел, нали, Джо? Надеждни са колкото пощенските служби. Но тя има в главата си някакво лице — за това гарантирам. Дали е истинско или въображаемо, не мога да ти кажа.
Половин час по-късно Темпълтън извика Аби и Дарт в ателието си.
Със
— Принтерът — каза Темпълтън, сочейки с пръст. — Увеличихме го. Тъкмо излиза.
Четиримата приближиха лазерния принтер, от който бавно излизаше лист хартия, обърнат наопаки, така че се виждаше само бялото на хартията. Дарт изпита желание да го грабне и да го обърне, но изчака отпечатването. Темпълтън го взе и го обърна.
Образът представляваше едно лице. То дотолкова приличаше на снимка, че Дарт за момент забрави, че не е. Истинско и човешко. Дарт протегна ръка и докосна листа, като изпитваше трудно за описване чувство на облекчение.
Лицето излъчваше сила. Високите скули му напомняха за ирландец. Колкото и да се опитваше, не успяваше да открие, че това лице има нещо общо с Уолтър Зелър. Даже очите бяха различни. Почувства, че му се завива свят. Чувстваше се особено, като че ли беше пил.
— Ето го твоя човек — каза Темпълтън, подавайки листа на Дарт.
— Той е — потвърди Люилън Пейдж.
Дарт беше едновременно объркан и щастлив. За първи път се радваше, че е сгрешил в подозренията си.
Но нещо в стомаха му се обърна, когато на вратата, докато се сбогуваше, Томи Темпълтън се наведе близко над него и прошепна:
— Бих искал да си поиграя с този образ, Джо. Ако открия нещо, ще ти изпратя копие по факса.
— Но аз мисля… — започна Дарт. Еуфорията му се пръсна като балон, възражението му беше прекъснато от Темпълтън.
— Вътре във всяко лице има някакво друго лице — предупреди го Темпълтън със зловещ тон в гласа си. — Наречи го инстинкт, наречи го предчувствие… Не това е лицето, което очаквах.
Аби забеляза двамата разговарящи шепнешком мъже и погледът й се кръстоса с този на Дарт. Лицето й цялото изразяваше загриженост. Люилън Пейдж изтича навън до колата, отвори задната врата и започна да си играе с кучето.
— Нека поработя по това нещо — повтори Темпълтън на детектива. — Ще ти се обадя.
Остави тази работа, поиска да каже Дарт. Но той кимна, пожелавайки си тайните да не излизат на бял свят и лицето никога да не се промени.
16.
— В ума ми не съществува никакъв въпрос за това дали килимът в кабинета на Пейн е бил чистен с прахосмукачка непосредствено преди самоубийството, но след като не съм детектив — поде саркастично Браг, — не виждам как това обстоятелство може да има значение за разследването.
Теди Браг изглеждаше днес по-добре, повече цвят имаше на лицето, а по-малко в очите. Издаваше миризма на цигари. Папката за самоубийството по време на празника на Вси светии на Харолд Пейн лежеше отворена на бюрото му. Малкият офис беше претрупан с книжа. Микроскоп, който му беше награда за постижения в съдебната медицина, събираше прах в ъгъла в компанията на буркан, който съдържаше един панкреас в прозрачна течност.
— Преди самоубийството? — попита Дарт любопитно.
— Решително до стрелбата, да. От повърхността на килима ние взехме кръв.
— Какъв е проблемът? — попита раздразнено Ковалски.
Браг отговори:
— Проблемът, детективе, е в това, кой е чистил този килим, кога и защо. Съпругата обясни, че през същия ден чистачката се е намирала там, но по причини, които ще обясня по-късно, това не ни върши работа.
— Тя е била там — съпругата — напомни Дарт, — преди нашето пристигане.
— Да, така че може да е излъгала.
Ковалски хвърли пронизващ поглед към Дарт. Може би, помисли Дарт, той също разбира, че това би могло да насочи нещата обратно към Зелър.
Браг предупреди:
— Ние знаем от следите от прахосмукачката — широчината на ивицата — че това не може да е нито една от машините в къщата. По-нататък ние проверихме торбичките на двете машини и сравнихме вълнените нишките в тях с подобните на цвят по килима и установихме две неща: първо, килимът е бил почистен, може би същия ден, и второ, някой друг, използвайки друга машина, е почистил килима след чистачката, но преди самоубийството.
— Металната прахосмукачка от горния етаж — продължи той, — както изглежда, стои на горния етаж и се използва за работа само там. — На Дарт той додаде: — Знаеш колко не обичам несъответствие като това. Знам, че това са дребни глупости, но те ме вбесяват.
Ковалски се оплака:
— Това няма значение. — И добави: — За мен. Влияе ли това по някакъв начин на твоето заключение?
— Роман, великите умове имат еднакви мисли — стрелна го Браг. — Зададох си същия въпрос: има ли значение нещо от това? Смъртта е от собствената му ръка, това е ясно — така да се каже — и убедително. Така че, защо трябва да се тревожим?
— Точно така.
— Но ние наистина се тревожим — противопостави се Браг. — Заради една мъничка подробност.
Ковалски сключи вежди.
— Каква е тя?
— Виж какво — каза Браг на Дарт, — тези портативни прахосмукачки с батерии не са много мощни. Те обират прах. О, отлични са за трохи, за разпиляна захар, но ако ги използваш за ориенталски вълнен килим като този, който намерихме в кабинета на Пейн, те не вършат задоволителна работа — поне не, ако се сравнят с нашата разновидност от двадесет ампера индустриална мощност. Това е същото като онези евтини телевизионни реклами по кабелната: минете с вашата прахосмукачка, а ние ще минем същото място с нашите и ще приберем голямо количество, което вашата е пропуснала. И точно това се е случило. — Той размени последователно погледи с двамата мъже — в очите на Браг Дарт забеляза сдържано, но силно вълнение. Тези, които се занимават с наука, също имат нужда от някакви удоволствия.