Верига от улики

Пиърсън Ридли

Аби с присвити очи се олюля напред нервно, ръцете й бяха между коленете, стиснати като в менгеме.

Дарт каза:

— Аз имах достъп до другите доклади относно Азиатския удушвач — Лъки не беше единствената жертва. И трите жертви са били вързани с конопено въже. Бях много горд със себе си и не се задълбах много. Описах всичко и го включих в папката. Поисках Теди Браг да вземе макарата от апартамента.

— О, боже — въздъхна тя, разбирайки ясно накъде отива Дарт.

— Не дълго след това започнах да мисля това, което ти мислиш сега и то ме ужаси. — Той се поколеба и продължи: — Откраднах две парчета от въжето от вещевия склад —

едното от това, с което е била вързана Лъки Зелър, другото от макарата. Измамих Теди и дадох мострите на лабораторията, като успях така да взема рапорта, че никой, освен мен не можа да го види. Беше ясно, че двете парчета имат един и същ производител — и много вероятно да са от една и съща макара.

— О, боже!

— Зелър по някакъв начин се е добрал до убиеца на жена си — Азиатския удушвач — и според мен вероятно му е смачкал черепа и след това го е хвърлил от прозореца, за да прикрие станалото. — Той вдигна погледа си към оголените клони и сивото небе — всичко изглеждаше толкова мъртво. — Трябваше да се прикрия, защото лабораторията на Държавната полиция щеше да разгледа подробно свършената работа в техния месечен отчет и Теди Браг, какъвто е подробен и старателен, щеше да разбере. Ето защо, както следва, сложих рапорта в папката на Ледения човек, в случай, че той провери — беше си точно на мястото.

— О, по дяволите! — успя да възкликне тя.

„Същински скаут“, каза си той с укор, като вдигна ръка, за да я прекъсне.

— Трябваше да размисля. Азиатския удушвач беше мъртъв. Мъж, който измъчваше и обезобразяваше жени. Никаква загуба за обществото. Никакви повече страхове поради опасността, която той представляваше. И трябваше да помисля: Какво има толкова нередно тук? Ако бях прав, Зелър беше изравнил везните, беше направил на всички ни услуга и може би беше намерил начин да живее със загубата на жена си. Вече не пиеше. Изглеждаше по-добре, даже споменаваше за преподаване в университета. — Продължи: — Но аз бях оставил твърде много улики. Трябваше да ги представя на вниманието на Ковалски — на Хейт и Ранкин — или да махна с ръка. Да ги оставя където са — разделени между вещевия склад и стаята с папките.

Тя побледня забележимо.

Той заяви твърдо:

— Уликите бяха напълно косвени. Знаех много добре, че това не е елементарен случай. Не бихме постигнали присъда — не, ако Уолтър Зелър е фактически убиецът, той не би оставил такава следа…

— О, по дяволите — каза тя, разбирайки какво е направила, като беше привлякла вниманието на Хейт към папките за Ледения човек.

Сега Дарт се чувстваше решен да каже всичко. В известен смисъл това му харесваше.

— Но аз действително представих на Зелър уликите, с които разполагах. Казах му каквото знам и какво мисля, че трябва да се направи. Около десет минути той не каза нищо. После ме погледна и ми каза, че е време да се оттегли. Не му личеше разкаяние, нито вина. Но в очите му имаше омраза — искаше да остане в отдела и знаеше, че аз бях сложил точка на това.

Тя се приближи бързо до него и го прегърна, и той почувства топлината й през палтото си.

— Аз разрових всичко отново.

— Мисля, че така е по-добре. Това нещо ме съсипа. А сега Стейпълтън, и Лорънс, и Пейн — всички са твърде свързани с Ледения човек.

— О, по дяволите — ахна тя.

— Той е, Аби. Може би няма да го докажа никога — не знам как го прави — но го знам в сърцето си и това означава,

че съм отговорен за всички тези смъртни случаи. Необходимо ли е да се говори за мотивация за разкриване на случая?

Тя се облегна назад и го погледна в очите.

— Те са тиня, Джо. Всеки един от тях, нищо повече от тиня. Повярвай ми. Това не е голяма загуба.

— Да погледна въпроса откъм другата страна? — каза той с отвращение. — Не мислиш, че съм обмислял това? Правосъдие, осъществено от един човек? От едно ченге? Гръмваш някого на улицата и така става по-лесно за всички? Опитай се да разбереш. Това не е нещо, с което можеш да живееш и да продължаваш да се явяваш на работа.

— Глупости — прекъсна го тя. — Ти не знаеш дали си прав. Не можеш да го докажеш — ти самият го каза. Трябва да намериш Зелър, да събереш още доказателства.

„Да поемеш контрол“, изпита желание да прибави Дарт.

— Хейт ще те разкъса на парчета. Ще бъдеш отстранен, разследван — и никога няма да разкриеш истината — добави тя. — Мислиш ли, че Ковалски ще я разкрие? — Тя погледна часовника си. — Още има време.

— За какво? Да напусна страната? — пошегува се той.

— Да вземеш папките за Ледения човек и доказателствения материал и да се погрижиш да изчезнат.

— Не говориш сериозно — изуми се Дарт.

— Аз те въвлякох в тази работа.

— Аби…

— Сериозно говоря — настоя тя. — И, по дяволите, ще ми е нужна твоята помощ.

21.

Срещата се състоя на една мръсна затворена улица, наречена люлката, която водеше към едно старо дърво, надвесено над реката, което през лятото се използваше за люлеене и скачане във водата. През ноември беше сигурно, че мястото ще е пусто.

Дарт помнеше това място от новобранската си година, когато люлката беше един от неговите участъци. Беше попаднал на група състуденти и почти ги беше изплашил до смърт.

За да стигне до люлката, той тръгна с колата си към Източен Хартфорд, като прекоси Чартър оук бридж и пое на север до черния път, който водеше стръмно надолу към реката, и взе остър завой, преди да навлезе в паркинга с форма на луковица, който беше осеян с кутии за бира. Заключи волвото и взе със себе си Мак за кратка разходка, като се движеше бавно, така че да не претоварва артритните кости на старото куче. Когато Дарт се спря, опивайки се от гледката, която представляваше кротката река с малкото ято канадски гъски, които се носеха по повърхността на водата, Мак се изравни с него и притисна тялото си в Дарт, като опря муцуната си на коляното на Дарт — за Мак това беше най-красноречивият знак за привързаност. Дарт го погали по главата. Мак беше стар, беше живял две години повече от обещаните му от ветеринарния лекар и все пак истината беше безспорна: той беше най-добрият приятел на Дарт. Мисълта, че може да остане без него, беше мъчителна и Дарт беше признателен за този споделен момент на спокойствие.

Той продължи и стигна до самата река, където на двадесет ярда навътре се простираше тънък пласт от бял като кост лед. Върху леда бяха хвърлени камъни и той беше накъсан от малки черни дупки, през които бликаше вода и които след това замръзваха.

С настъпването на тъмнината от другия бряг на реката се появиха светлините на електроцентралата.

Дарт не можеше да е освободи от чувството, че е наблюдаван, параноя обсаждаше рационалния му ум. И все пак мястото изглеждаше безопасно.